„Норвежка гора“ – Харуки Мураками / Ревю
Ако има книга на Харуки Мураками, за която винаги съм усещала, че много ще ми хареса, то това е „Норвежка гора“. Тези очаквания можеха да ми изиграят много лоша шега, но за щастие не се случи така.
Преди две години прочетох трилогията „1Q84” на автора, която много харесах с някои малки изключения. В нея имаше много магически реализъм, развинтеното възображение на Мураками може да се види в пълния му блясък и като цяло минаването през страниците мога да опиша с думата „обсесия“. Но знаех, че „Норвежка гора“ няма да е нищо такова. Ще е приземена и ще засяга доста на брой сериозни теми. Дори съм попадала на места, където се споменава, че е депресиращо четиво, което по принцип ми действа като магнит.
„Нашите лица бяха на не повече от двайсетина сантиметра едно от друго, но тя бе на светлинни години от мен.“
Около петнадесет минути седя пред екрана и се чудя как точно да събера в краткост за какво иде реч в книгата, вместо да копирам анотациите ѝ по света. Но ето един плосък опит: Книгата излиза през 1987 година за първи път и бива приемана много добре от младежите в родината на автора. Действието на романа се развива през 60-те и 70-те в Япония. На много места ще видите, че бива определяна като книга, в която съзряването и любовта са главното в нея, но самият автор споделя в свое интервю, че това са само част от съставящите елементи и не е правилно „Норвежка гора“ да се дефинира само с тези два аспекта. И съм съгласна напълно. Романът ни запознава с Тору и Наоко, сега студенти в Токио, чиито взаимотношения преди години са разтърсени от самоубийството на най-добрия им приятел. Как всеки от тях продължава с живота си, има ли място за надежда и любов и изобщо може ли да продължиш след поредица разтърсващи случки, случили се на теб и около теб.
„Пишех писма в аудиторията, пишех писма на бюрото си вкъщи, с котката Чайка в скута ми, пишех писма на празните маси в италианския ресторант, докато почивах. Сякаш пишех писма, за да скрепя парчетата от своя разпадащ се живот.“
Както вече споменах, в книгата има засегнати много сериозни теми, на които е направена сериозна дисекция от страна на автора. От любовта, през образованието, секса, носталгията, съжалението, общуването, паметта, та чак до смъртта, самоубийството и скръбта. И всичко това изградено на фона на исторически събития, музика, литература и изкуство. Невероятна комбинация, която може да ви звучи като миш-маш, но ви потвърждавам, че е майсторски изградена.
„Колкото по-добре опознавах Нагасава, толкова по-странен го намирах. Бях срещал доста особени хора през живота си, но никой не бе особен като Нагасава. Беше далеч по-запален читател от мен, ала имаше правило никога да не докосва книга от автор, който не е поне от трийсет години покойник. „Само на такава книга мога да повярвам“ – казваше той.
– Не че не вярвам в съвременната литература – добави, – но не искам да хабя ценно време да чета книга, която не е минала проверката на времето. Животът е твърде кратък.“
Всички сблъсъци на младите герои с всеки един аспект, споменат по-горе, ги заставя да вземат решения, за които не са сигурни правилни ли са – правилни на първо място за теб, а след това и за останалите. Никой не знае как самите ние бихме приели случващото се, ако сме на тази граница между младия и възрастния човек. Бихме ли постъпили като Тору и Наоко, бихме ли имали сили да продължим въпреки всичко? Трябва ли да забравим, или всяко изпитание ни помага да станем по-добри хора и по-добри версии на себе си?
Объркаността на младия и неопитен човек, независимо от какво е причинена тя, е също дълбоко изследвана от Мураками. Трудността за вземане на решения, за които не знаеш дали са правилни, дилемите, които съпътстват всичко това и моментът, в който тези решения трябва наистина да бъдат взети, са чудесно описани и изградени. Изграждането на морал и реална преценка в ситуации под стрес също.
„Смъртта съществува не като противоположност на живота, а като част от него.“
Темите за смъртта, скръбта и самоубийството са много сериозно застъпени, давайки всеобхватен поглед за читателя относно трагедиите и влиянието им. Тору, въпреки възрастта си от деветнадесет години, става свидетел на много хора от обкръжението си, които скърбят за обичан човек, прекратяват живота си по собствена воля или мислят в насока да го направят. И всичко това е сериозен емоционален багаж и изпитание. Оцеляването, ментално и физически, виси на много тънък косъм, които при най-малкото колебание може да се скъса. Каква е правилната следваща стъпка и правилна ли е за всеки тя?
„Понякога се чувствам като пазач на музей – на един огромен, празен музей, където никой не идва и аз не бдя за никого, освен за себе си.“
Ако досега не е станало ясно, „Норвежка гора“ от Харуки Мураками се превърна в една от любимите ми книги. Много е възможно и да е в личния ми топ три за годината. Заобикнах писането на японския автор още от „1Q84”, но тук направо се влюбих в него. Намирам за изключително трудно да изградиш толкова комплексен роман, съдържащ толкова много елементи и в същото време да не залитнеш към силно емоционално изказване в него. Не го описах добре, но не знам какви думи да използвам. Всичко ми хареса в тази книга, но ако трябва да отделя време да напиша по нещо за абсолютно всеки един детайл, това ревю никога няма да бъде публикувано.