„Истината за случая „Хари Куебърт“ – Жоел Дикер / Ревю

Сигурна съм, че всеки от вас има хора, които ако ви кажат „Тази книга трябва да я прочетеш, знам че ще ти хареса“ няма как да не послушате съвета. Та така и попаднах, години след излизането ѝ на български език, на „Истината за случая „Хари Куебърт“ (изд. Колибри, превод: Росица Ташева) от Жоел Дикер – световен феномен, който някак е успял да убегне от полезрението ми. Искрено благодаря на Алекс от книжното дуо Четат ли двама, че ме насочи към книга, която не можех да оставя.

Няма да изпадам в безкрайни подробности около сюжета, за да не взема да издам нещо, което не трябва, но в краткост „Истината за случая „Хари Куебърт“ ни отвежда в 2008 година, където амбициозният млад писател (обичам книги за писатели, just saying) Маркъс Голдман е на крачка да изпусне срока си за предаване на новата си книга (от която не е написал и ред) заради невъзможността да излезе от творческа дупка, в която е попаднал. Когато научава, че добрият му приятел и бивш преподавател Хари Куебърт е обвинен в убийството на местно петнайсетгодишно момиче, изчезнало през далечната 1975 г., с което се оказва, че е имал и връзка, Голдман е убеден в невинността на Куебърт и е готов да направи всичко по силите си, за да я докаже и да разплете случая.

Това е първата книга, която чета на Жоел Дикер, но колкото и изтъркано да звучи – няма да е последната. Рядко ми се случва да попадна на четиво, което да ме държи на тръни през цялото време. И не само защото исках да разбера какво се е случило наистина, а и с хилядите догадки и възможни сценарии, които се зараждаха в мозъка ми. Може да ви звучи прекалено хвалебствено, но ви давам дума, че се опитвам да смекча максимално еуфорията, която иначе бих изляла тук, само и само за да ви дам някакъв по-безпристрастен поглед върху книгата.

Жоел Дикер (снимка: © Jeremy Spierer)

„Истината за случая „Хари Куебърт“ е със завиден обем, който обаче изобщо не се усеща и не дотежава. Като фен на мистерии и криминални сюжети, независимо дали говорим за книги, филми, сериали или игри, за мен е важно до края да не мога да позная кой е извършителя. По този параграф имах огромен успех най-вече заради начина, по който е изградена самата книга. „На глава по лъжичка“ би описало много добре какво визирам. Представете си, че на няколко листа е разписана сбитата история, която съдържа както всички факти, така и една камара нерелевантни подробности. След това тези листа са накъсани на хиляда малки парченца, изсипани са в една шапка и авторът е теглил на случаен принцип по няколко, които да разгледа във всяка глава. Това, което ви описвам е образно, а в книгата хич не е хаотично, както звучи даденият от мен пример, но в творбата на Дикер няма как да разберете на ранен етап кой и какво се е случило, защото чисто и просто нямате цялата информация. Това, разбира се, не означава, че няма да имате доста предположения 😀

Героите в книгата са доста реалистично изградени, колоритни, но не и на последно място – всеки от тях е напълно способен да извърши нещо ужасно. В течение на страниците бях убедена, че еди-кой си е виновен, на следващата глава имах вече нов заподозрян и нова теория какво се е случило. Абе с няколко думи – версиите ми бяха безкрайно много и във всяка една от тях бях напълно убедена 😀 П.П. Главният герой, Маркъс, да си призная честно, още от самото начало не ми допадна колко самовлюбен и егоистичен е.

Както сменах вече, „Истината за случая „Хари Куебърт“ е написана по особен начин, който не съм срещала досега. Оставете поетапното научаване на детайли около героите, които преобръщат вижданията ви за тях на 180 градуса, но и всички възникнали въпроси в главата ви имат своето обяснение. Не остава нито една подробност (поне аз така установих), която да не получи своето разяснение, което буди моето искрено възхищение към похвата и писането на Жоел Дикер. Нещо друго, което не споменах никъде, е че освен всичко изброено, книгата е и един своеобразен писателски наръчник 😉

„Истината за случая „Хари Куебърт“ от Жоел Дикер върна вярата ми към добре заплетените сюжети и се отличи с разясняване на всяка една малка подробност, която беше спомената. Героите бяха достатъчно добре изградени, за да събудят съмненията ми, а въртележката от догадки, в която попаднах, ме караше да прелиствам страниците доста бързо. Не знам, може и аз да съм пристрастна и просто книгата да ме е намерила в правилния момент, затова и така да ми е повлияла, но е факт също така, че я препоръчах на трима човека, които я оцениха по същия начин като мен 😀 А междувременно и доста познати я бяха чели вече и мненията им също бяха положителни. Ако обичате криминални истории, мистерии и малки градчета, чиито жители крият ревностно всички свои тайни – това е вашата книга.
П.П. Не ми се беше случвало от отдавна финал на книга да ме натъжи толкова много. Good job, Joël Dicker, good job!

Add a Comment

Your email address will not be published.