„Цветя за Алджърнън“ – Даниел Кийс / Ревю
Опитах няколко пъти да започна това ревю, но все ми се виждаше не достатъчно добро. Хем искам да ви кажа всичко за „Цветя за Алджърнън“ (изд. Orange Books, превод: Елика Рафи) на Даниел Кийс, хем не. Хем ми е едно тежко на душата заради всичко прочетено, хем ми е леко, защото срещнах следващата си любима книга. Следващата емоционално разтърсваща книга. Е, да започваме.
Книгата на Даниел Кийс преминава през доста перипетии докато стигне крайния си завършен вид. Написана първоначално като разказ, списание се свързва с автора, искайки да го купят, но поставят условие краят му да бъде променен с по-щастлив. Кийс отказва и след това продава правата на друго списание, което го публикува в първоначалния му вид. Разказът печели награда Hugo през 1960 г. за най-добра къса творба. Няколко години по-късно Кийс решава да го разшири и така се появява романът „Цветя за Алджърнън“, който бива отхвърлен от пет издателя в рамките на година, като част от тях също искат да променят края му. През 1966 г. издателство Harcourt публикува книгата, а същата година тя става носител на награда Nebula за най-добър роман, заедно с „Вавилон 17“ от Самюъл Дилейни.
След кратката история за публикуването на романа нека ви разкажа с няколко думи и за самия него. „Цветя за Алджърнън“ проследява историята на Чарли Гордън – умствено изостанал 32 годишен мъж, който копнее да е умен, защото в неговите очи хората с високо IQ са по-щастливи. Той взима участие в научен експеримент, който е бил успешен само върху лабораторна мишка с име Алджърнън. Книгата е във формата на дневник, който Чарли води за периода преди и след операцията и в него описва всичко случващо му се. Благодарение на него читателят става свидетел на промените и процесите, протичащи у главния герой, които са междувременно впечатляващи и ужасяващи.
„От миналото изплуваха сенки, вкопчиха се в краката ми и ме повлякоха надолу. Отварям уста, за да изкрещя, но оставам ням. Ръцете ми треперят, чувствам студ и тихо бръмчене в ушите си.“
Предупреждавам ви, че това е една от онези книги, които не са лесни за преглъщане. С напредване на страниците минорното настроение ще се настани за постоянно у вас, емоциите ще бушуват в съзнанието ви, а желанието да искате да прегърнете Чарли ще нараства все повече и повече. Книгата разглежда доста комплексни въпроси и теми, свързани с чисто човешките желания и чувства – щастие, тъга, приятелство, семейни отношения, нужда от близост и топлина и още, и още. Всички знаем, че за изброените няма лесна рецепта, която да следваме с цел успех, но е сърцераздирателно да преминете заедно с главния герой по пътя на осъзнаването на този факт. Много е трудно, много.
Можем ли да си играем на Бог? Този въпрос зададох в ревюто си на друга моя любима и отличителна книга, „Творецът на ангели“ от Стефан Брайс, която също изследва идеята и устремът за научен прогрес и експерименти. Тя е много по-крайна по въпросните теми, но все пак поставя същите въпроси – ако решим, все пак, да се правим Господ, какви са границите, които е редно (или не) да прекрачваме. Може ли с едно щракване на пръсти да разрешим всички проблеми на човечеството и какво би ни струвало това?
Фразата „Пътят към ада е осеян с добри намерения.“ обобщава много добре всичко, което срещнах в книгата на Кийс. Всичко в „Цветя за Алджърнън“ се случва най-вече с идеята за подобряване и решаване на заболели проблеми в обществото. Но дали е наистина толкова безкористна тази цел? Процесът на осъзнаване, през който преминава Чарли по отношение на семейството си, приятелите си и заобикалящия го свят, е тъжен и изпълнен с разкаяние. И на дневен ред в главата му се върти дилемата за това кое е по-важно – да си умен и да нямаш приятели или да не си с толкова високо IQ, но с хора около себе си. Също така правопропорционални ли са интелигентността и щастието?
Няма да ви казвам повече относно сюжета, защото трябва сами да преминете през него, но мога да ви споделя малко информация по отношение на написването на „Цветя на Алджърнън“. Идеята за книгата се е изграждала близо четиринадесет години в съзнанието на Даниел Кийс и е вдъхновена първоначално от конфликт с родителите му, които настоявали той да запише да учи медицина, а той е искал да има писателска кариера. Усещайки, че видът учение е разрив в отношенията им, бъдещият автор се запитва какво ли би било ако е възможно да се повиши някак интелигентността на човек. Години по-късно, преподавайки английски език на ученици със специални нужди, един от тях пита Кийс дали ако много се старае и стане умен може да го преместят в нормален клас. Има още една случка, която насочва развръзката на сюжета, но няма да я пиша, защото ще ви издам какво се случва. Ако ви е любопитно и сте чели книгата, може да я обсъдим тук, във фейсбук или инстаграм 🙂
„Цветя за Алджърнън“ от Даниел Кийс е емоционалното четиво, от което всеки има нужда. Изпълнено с цяла гама емоции, то ще ви преведе по пътя на моралните дилеми, толерантността към различните и важната роля на социалното обкръжение и отношенията. Тъгата, която ще изпитате към главния герой, ще преследва мислите ви и след затварянето на последната страница, а начинът ви на мислене относно доста от засегнатите теми в книгата, е възможно да се измени. Това е всичко, което бих искала да намеря в една книга, и съм изключително доволна, че най-накрая стигнах до нея.