„Блясъкът на черната усмивка“ – Касандра Коу / Ревю
Хорър творбите не са най-често срещаните на българския пазар, а за разнообразие дори не можем да говорим. Не зная каква е причината – дали защото под ужаси тук се приема предимно Стивън Кинг или защото просто жанра няма много фенове. Следя всички литературни награди и винаги набелязвам доста заглавия от категорията, които за жалост така и не излизат на български език. От две-три години чета по-активно на английски език, така че вече не ми е толкова голяма драма, че някое четиво не е преведено, но въпреки всичко предпочитам да чета книги на български – по-бързо и определено по-удобно ми е. По тази причина реших и да не чета „Блясъкът на черната усмивка“ от Касандра Коу в оригинал, а в новото издание на изд. Сиела (превод: Зорница Русева).
Толкова много шум се вдигна около новелата на Коу, че подобно на „Криминален клуб „Четвъртък“, очакванията ми отново бяха много високи. Мисля че усещате накъде ще тръгне това ревю, но нека все пак да ви спомена за какво иде реч в „Блясъкът на черната усмивка“ – петима приятели решават да се съберат, за да отпразнуват сватбата на двама от тях. Като търсачи на духове и свръхестественото, мястото, което определят за събирането им, е старо японско имение, за което се носят легенди, че някога там е погребана жива невеста и тя все още чака своя жених да се завърне. Как ще завърши празнуването и дали има нещо вярно в митовете?
Хубавите неща в книгата – само 128 страници е, има донякъде добре изградена атмосфера, а и в историята има потенциал. Хареса ми идеята за прокълната къща, но не е като да не е често срещан похват (дори клише) във филмите на ужасите. Беше ми любопитно, че сюжетът и случващото се в книгата се въртят по един или друг начин около японския фолклор и вярвания, но за жалост само това не ми беше достатъчно.
Винаги съм твърдяла, че героите в една книга са по-важни за мен отколкото сюжетът. Тук също ударих на греда с творбата на Коу – всички действащи лица ми бяха безумно скучни, нереалистични и слабо изградени. Даже бих казала, че по-скоро бяха щрихирани, а не изградени. Не почувствах нищо към тях, не ме интересуваше какво ще се случи с тях. Вярно, че все пак говорим за новела, в която може би не би следвало да очаквам детайлни описания и комплексни герои, но се сещам за доста примери, даже с по-малко страници, които са успели по дадените параграфи.
Това, с което имах най-голям проблем в книгата, беше, че няма нито една бележка под линия за тези 128 страници, а междувременно с това се изброяват една камара специфични неща, свързани с Япония. След кратко проучване разбрах, че книгата на английски език също е така, но все пак не намирам за правилно да бъде оставена в този си вид. Прекарах повече време в Google, за да проверявам значението на думи, отколкото actually в четене. За да не съм голословна, давам цитат, а в края на материала ще може да намерите речник на неизвестните (поне за мен) думи, които може да срещнете в книгата – може да ви е полезен.
Не бяха нарисувани само тануки, енотите демони. Имаше и други йокаи. Всички бяха от тези свръхестествени създания, същински парад: кицуне в изящни кимона, с въпросително извити опашки. Нингьо, които изпълзяваха от бисерното море. Капа и великански они, които се препираха за кошници, препълнени с краставици.
Вие разбрахте ли нещо? И аз не.
Очаквах много от тази книга и може би това е причината разочарованието ми да е толкова голямо. Бях набелязала „Блясъкът на черната усмивка“ първоначално заради корицата ѝ и се радвам, че българското издателство са решили да я адаптират – няма как да не ви направи впечатление и да я подминете. Накрая на книгата авторката споделя благодарности към Елън Датлоу и споделя: „Тя (книгата) буквално нямаше да съществува, ако ти (Датлоу) не ми беше казала: „Харесва ми, но по нея има още много работа.““. Като обобщение за впечатленията ми мога да кажа нещо подобно – дори и във финалния си вид, по новелата на Коу има още много работа и простото щрихиране понякога не е достатъчно.
А ето и речник, който може да използвате за улеснение, ако решите да четете книгата:
– плъзгащи врати шоджи – врати, изработени от полупрозрачна хартия, която се закрепва върху рамка от дърво или бамбук. Тук може да видите как изглежда.
– телугу – дравидски език, говорен основно в индийските щати Андхра Прадеш и Телангана, където има статус на официален език.
– японска врата фусума – отново вид японски плъзгащи се врати. Виж как изглеждат тук.
– енот тануки – енотовидно куче, което често бива бъркано с енота и язовеца. Виж тук.
– йокаи – буквално означава „същество“.
– кицуне – в wikipedia думата е изписана като китсуне, което е японската дума за лисица. Те са често срещани в японския фолклор.
– нингьо – същество, приличащо на русалка, от японския фолклор. В древни времена е описвано с уста като на маймуна, малки зъби като на риба, бляскави златни люспи и тих глас като на чучулига или флейта.
– капа – в интернет думата се среща като каппа. Означава „водно дете“ и е вид зъл воден дух от японския фолклор, който обитава езерата и реките. Повечето изображения показват каппа като човекоподобно същество, голямо колкото дете, въпреки че тялото му прилича повече на тези на маймуните или жабите, отколкото на човешко.
– они – демони, които летят наоколо и взимат душите на грешните, когато са на смъртните си легла. Обикновено биват изобразявани като грозни гигантски същества с остри нокти, разрошена коса и два дълги рога израснали от главата им.
– некомата – котка-чудовище, което притежава свръхествествени способности сходни с тези на лисицата или на миещата мечка. Опашката ѝ е раздвоена.
– тенгу – преводът на името означава небесно куче, но обикновено е представен като нещо между гигантска птица и свещено човекоподобно същество с червеникаво лице и дълъг нос. Кръвожадни и отмъстителни същества.
– юзу – китайски цитросов плод. Има жълт цвят и форма, наподобяваща тази на лимона, но е по-закръглена и сплесната.
– уагю – най-крехкото и най-сочното говеждо месо.
– хитобашира – практика на човешко жертвоприношение в Източна и Югоизточна Азия. Изразява се в преждевременно погребение (погребване на живи хора) преди построяването на сгради.
– охагуро – японска традиция, която се изразява в почерняване на зъбите. Охагуро започва да се свързва с омъжени жени, чиято устойчивост на цвета на зъбите им се сравнява с безкрайната лоялност към съпруга им.
– охагуро-бетари – буквалният превод на наименованието е „nothing but blackened teeth“, което е и заглавието на книгата на английски език. Иначе е женско същество, което няма лице, а само зейнала уста с почернели зъби. Носи булчинско кимоно. Не носи смърт, а само се подиграва на жертвите си.
– гашадокуро – буквално означава гладуващ скелет, известен също като Одокуро. Това са духове, които приемат формата на гигантски скелети и са петнадесет пъти по-големи от обикновен човек. Говори се, че са създадени от духовете на хора, които са умрели в битка и не са погребани.
– канемизу – тъмнокафяв разтвор на железен ацетат, който е основната съставка, използвана за почерняване на зъбите. Приготвя се от разтваряне на железни стърготини в оцет.
– кимоно широмуку – традиционно японско булчинско кимоно, често използвано за булките от традиционни самурайски семейства.