Още четири месеца в книги
Осъзнавам, че доста съм закъсняла с този материал, но по-добре късно, отколкото никога. Какво беше всъщност моето книжно лято може да прочетете по-долу, като както знаете чета и в трите формата – хартиен, електронен и аудио. Дано да ви е интересно и да успеете да намерите следващото си четиво, а междувременно може да хвърлите едно око на първия материал.
Май като нови приключения
През месец май успях да прочета пет книги, които няма как да опиша общо с една дума. Като започнем от твърде хвалената „Мексиканска готика“ (изд. Лабиринт) от Силвия Морено-Гарсия, която беше отличена с наградата на Goodreads за ужаси през 2020 г. Имам ревю за книгата, за която останах с малко смесени чувства. Нещата, които харесах, бяха атмосферата и обещаната готика от заглавието. Това обаче, което не ми допадна бяха героите, защото повечето от тях бяха малко плоски, като за част от тях не намерих обяснение защо изобщо са в книгата. Четивото не бих казала, че попада изобщо в категорията ужас, което ме разочарова безкрайно, а завършекът ѝ също ми остави горчив вкус.
След неуспешния ми опит за изслушване на „Майстора и Маргарита“ от Михаил Булгаков, реших че може би е добра идея да прочета друга негова книга, „Записки на младия лекар“ (изд. Нике), първо. И много ми хареса, като изключим повестта „Морфин“. Срещнах наскоро мнение за „Записките“ в Goodreads, в което човекът (съжалявам, не помня кой беше) споменаваше, че може би измислените истории на Булгаков просто не са за него, докато тези по-реалистични му харесват повече. Моят опит до момента е същия, но ще направя пореден опит някой ден да прочета най-известната му книга, пък да видим.
„Трети шанс“ (изд. Ентусиаст) от Валентина Мизийска беше моето излизане извън комфортната зона, благодарение на което си затвърдих, че книги от такъв характер не са моята бира. Поради тази причина не сложих и никакъв рейтинг за нея, защото не смятам, че мнението ми би било релевантно спрямо читатели, които често четат в този жанр. Та по редица причини не ми допадна въпросната книга, но няма да навлизам в подробности поради това, което споменах преди малко.
В годишните ми равносметки за 2020 г. споменах, че много ми хареса дебютният роман на Стюарт Търтън „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ (изд. Еднорог), така че беше съвсем естествено в някакъв момент да прочета и следващата му книга – „The Devil and the Dark Water“. И няма да ви излъжа – беше ми малко сложна на английски език заради всички наименования на частите по кораба, които дори и на български не знам как се казват. Но въпреки това беше много приятно приключение – действието се развива през 1634 г. на споменатия кораб, където вече потеглил, всички осъзнават, че има нещо смъртоносно сред тях. Демон ли е, проклятие ли е, ще оставя на вас да разберете, ако я четете някога.
Херман Кох привлече вниманието ми към себе си с „Вечерята“, но всъщност първата ми изцяло изслушана негова книга се оказа „Вила с басейн“ (изд. Колибри). Хапливият и циничен хумор на автора, интересният сюжет, мрачните неща, които се случват на героите, а и самите характери на героите са все неща, които много харесвам. Така че след тази книга закупих всички останали на автора и смятам скоро да посегна към някоя от тях.
„Понякога превърташ лентата назад, за да разбереш в кой момент животът ти е можел да поеме в друга посока. Друг път няма нищо за превъртане – без сам да знаеш, от сега нататък ще гледаш само напред. Иска ти се да спреш картината. Ето тук, си казваш. Ей тук да бях изрекъл друго… Да бях направил друго…“
Юни като страхотни четива
Ех, че хубави книги прочетох през юни! Месец на поезия, нови любими книги и любими автори. Започнах с последната стихосбирка на Петър Чухов – „Есенен великден“ (изд. Жанет 45), която ми припомни защо така харесвам написаното от него. Поезията на Чухов винаги ми носи дъх на носталгия, кратки мигове, незабравими емоции и още много, много чувства. Наред с това излезе и сборникът „Запокитеност“, събиращ в себе си първите пет стихосбирки на поета (с изключение на една), излезли в периода 1995 – 2000 г. И нейният ред ще дойде скоро.
Изненадата в книжната ми година се оказа „Миракъл Крийк“ (изд. Orange Books) от Анджи Ким. Романът, който бива определян като съдебна драма с криминална нишка, е много повече от това. Всички теми, които Ким успява да засегне поравно, прави четивото толкова магнетично, тъжно, но най-вече смислено. Невероятният усет на авторката да накара читателя да съчувства на всичко случващо се прави прочита на книгата неописуемо изживяване. Повече за цялостното ми мнение може да прочетете в ревюто ми тук, но само едно мога да ви кажа със сигурност – не пропускайте тази книга. Има защо да го казвам.
„Отрова“ (изд. Лабиринт) от Саманта Швеблин беше четиво, което веднага беше привлякло вниманието ми. Дали заради корицата, дали заради не особено ясната анотация, която обещава странно литературно изживяване – не знам. Истината е, че това е една от най-странните книги, които съм чела – дори и в момента не мога да ви обясня за какво иде реч. Стилът на авторката е доста отличителен, така че със сигурност ще дослушам другата ѝ книга „Хиляди очи“ в Storytel.
В началото на пандемията, както много други хора по света, реших че е крайно време да прочета „Станция единайсет“ (изд. Екслибрис) от Емили Сейнт Джон Мандел. Отрази ми се доста добре (знам колко странно звучи това, предвид тематиката в нея), защото Мандел пише толкова меланхолично, мелодично и с внимание към детайла и човека, че нямаше как да не ми направи толкова силно впечатление. Та, подобно на ситуацията с Търтън, спомената по-нагоре, все се канех да прочета „The Glass Hotel“ и много се радвам, че намерих време и настроение за нея. Тя хем няма нищо общо с предишната, хем има. Много е странно за описване, но романът разглежда от една доста по-лична призма схемата Понци и историята на един от най-големите мошеници в историята, Бърнард Мадоф.
Последната книга за месеца, която изслушах, беше „Кучешко сърце“ (изд. Ентусиаст) от Михаил Булгаков. Не мога да кажа много, освен че не ми допадна и може би наистина този тип творби на автора не са моите.
Юли като позабравена тръпка
В горещия юли прочетох пет супер книги и едно страшно разочарование. Започвам със страхотното първо попадение на най-свежото и младо издателство в България, изд. Benitorial, а именно „Удавниците“ на Дженифър Макмеън. Ако ви се чете история с духове, която е добре написана и изпълена с мрачна и тягостна атмосфера – това е вашата книга. Почти всичко, което ми направи впечатление за първата ми среща с Макмеън може да прочетете в ревюто ми тук.
Ех, от толкова време слушах за Гайто Газданов и знаех, просто си знаех, че много добре ще се спогодим с него. Не знам дали ви се е случвало да имате такова усещане към дадени автори, но когато просто прочетох, че е едно от най-ярките имена на руската емигрантска литература и че определят неговия стил като магически реализъм беше ясно за мен. „Призракът на Александър Волф“ (изд. Аквариус) ме зашемети с историята си, но най-вече с прекрасните думи, които се лееха красиво, спокойно и лежерно като горска река. Мога само да ахкам на книгите на Газданов.
А пък ако си мислите, че съм отлагала предишния автор много време, то не знам какво да ви кажа Ю Несбьо. Знаейки, че историята на Хари Хуле е разгледана в цели дванадесет книги някак не се надъхвах да ги започна. След прочита на „Удавниците“ ми се отвори глътката за трилъри и ужаси и доста бързо зачетох „Немезида“ (изд. Емас), а след това веднага купих цялата поредица – по-добро ревю от това, здраве му кажи. Но все пак ми хареса как Несбьо ме накара да си блъскам главата, докато разбера кой, какво и защо се е случило. Много интересно изградена, запомняща и кървава. Всичко, което харесвам в един добър трилър. Чакат ме още много брънки в историята на Хуле и нямам търпение да се потопя в тях.
Дългочаканата „Червенохалата“ (изд. Orange Books) най-накрая се появи на пазара в жежките летни дни. Няма да крия, че бях бета рийдър на Цветелина Владимирова за епичната ѝ нова книга, така че знаех какво се случва в нея. Причината, поради която все още няма ревю за тази книга тук, е, че трябва да седна по-сериозно да я прочета отново (започнала съм!), за да мога най-адекватно да ви я представя с всичките ѝ плюсове и минуси. Спомням си ключовите моменти в романа, които обаче знаете, че няма как да споделя с вас. Очаквайте скоро.
„Останалото е мълчание“ (изд. Ера) на Алекс Майкълидис беше привлякла вниманието ми с целия фурор, който предизвика в чужбина. Разбрах съвсем наскоро, точно преди да я закупя, че всъщност въпросната книга е „The Silent Patient“. Някак не успях да направя връзката между българското издание и английското/американското, но както и да е. Та, книгата ми хареса, имаше интересен сюжет, четях с настървение (освен началото, което ми беше мудно), но едно нещо не ми допадна хич – главният герой. Толкова неправдоподобен, нелогично мислещ и изказващ се не бях срещала скоро.
За разочарованието съм ви говорила вече подробно в ревю, но ако ви е любопитно може да прочетете мнението ми за „Криминален клуб „Четвъртък“ (изд. СофтПрес) на Ричард Озмън тук.
Август като добри истории
Не е тайна за никого, че обожавам Маргарет Атууд, та прочитът на „The Heart Goes Last“ дойде съвсем естествено. От време на време ми се случва да се затъжа за някой любим автор и започвам да търся нова негова книга. Въпросната спомената е един от по-кратките романи на Атууд, а също така е и антиутопия, която звучеше достатъчно луда, че да я подмина. В недалечно бъдеще, което е разтърсено от икономически и социален срив, работа няма, хората живеят по колите си и престъпността вече е начин на живот, младо семейство се опитва да оживее. Светлината в края на тунела се оказва Проект Позитрон, който предлага живот, в който всеки има дом и работа. Каква е уловката ли? Един месец подписалите с проекта живеят в отредения им дом, а следващия – в затвора. Звучи като добра сделка, но дали наистина е така?
Втората книга на Алекс Майкълидис, „Девиците“ (изд. Ера), ми хареса много повече от първата. Сюжетът, атмосферата, историческите препратки и dark academia усещането бяха чудесни и ме караха да летя през страниците. Но и тук имах абсолютно същия проблем като при първата – главна геройня беше толкова дразнеща и нереално изградена, че откровено ме вбеси. За щастие развръзката беше на ниво, като знаех от ранен етап кой, но ми падна ченето като разбрах защо.
Споменах, че съм горд собственик на цялата поредица за Хари Хуле, но все пак е редно и да я прочета в някакъв момент. След като прочетох първо четвъртата книга (не питайте), за да преценя дали ще се окаже моето четиво, беше в реда на нещата да започна серията от самото начало, за да разбера в детайли хронологията на героя Хуле. „Прилепът“ (изд. Емас) от Ю Несбьо запознава читателя с детектива, който е доста по-различен от този в четвъртата книга. В тази връзка ми е много интересно да видя какво още ще се случи във втора и трета книга. Като цяло първата книга е няколко идеи по-скучна от четвъртата, но пък накрая искрено съжалявах главния (и любим вече мой) герой.
Говорих, говорих и още говоря за „Слепият убиец“ (изд. Orange Books) на Маргарет Атууд, така че не знам какво още да ви кажа. Роман в романа в романа, който ще се загнезди в главата ви след прочита. Разказаната семейна хроника е изпълнена с толкова несполуки, трагедии и откровен лош късмет, че е изумяващо в някаква степен. Всички части на пъзела, които са разхвърляни из страниците накрая се подреждат в неописуемо интересна и сложна картинка, която носи удовлетворение на читателя. Творбите на Атууд са едни от любимите ми заради стила на авторката, а също и развинтеното и откачено въображение. Ревюто на книгата може да прочетете тук, а цитати от него тук.
„Още въздух“ (изд. Фама) от Джордж Оруел ми донесе много меланхолия и добър очерк на миналото на малките селца и градове, в които всички се познават, в които хората работят за всяка монета в името на оцеляването и нормалния живот. Историята на урбанизацията на тези същите населени места, които се превръщат в нещо напълно непознато за живелите преди в него, ме натъжи безкрайно много, защото няма как да не се направят аналогии с места в нашата държава. Нещото, което не ми хареса изобщо беше главният герой – мисленето му по-конкретно. Толкова ограничено и дразнещо, че просто нямам думи.
Аудиокнигите са формат, който най-добре ми пасва с нехудожествени книги. В тази връзка започнах да слушам „Изгубени връзки“ (изд. Изток-Запад) от Йохан Хари, която бях набелязала от отдавна за четене. Темата за депресията е много щекотлива, която за жалост бива и често пренебрегвана в България. Ако споделиш на някого, че не се чувстваш добре емоционално, сменящите се настроения се случват често и нямаш желание да правиш нищо (ама наистина нищо), повечето хора около обкръжението ще ви посъветват да поговорите с приятел, ще се опитат да ви убедят, че нищо ви няма и се лигавите и най-важното: психолозите са шарлатани, на които няма защо да давате пари. Е, „Изгубени връзки“ е страхотно четиво, което ще ви даде поглед в епидемията, наречена депресия, с примери, интервюта и лични истории. Страхотна до последната дума.
А вие какво успяхте да прочетете през тези четири месеца? Какво ви хареса и какво не, а също така намерихте ли нова любима книга?