„Слепият убиец“ в цитати
Не винаги вадя цитати от книгите, които чета, но понякога е неизбежно. Докато четях „Слепият убиец“ от Маргарет Атууд толкова много откъси се забиваха в съзнанието ми, че нямаше как да не ги извадя. По-долу може да прочетете тези, които ми направиха много силно впечатление, а също така се надявам, че ще запалят любопитството ви, за да посегнете към нея (ако все още не сте). Ето тук може да прочетете и ревюто ми, в което няма никакво издаване на сюжета 🙂
„Ако знаехте какво ще ви се случи, ако знаехте какво следва – ако знаехте предварително какви ще са последствията на действията ви – бихте били обречени. Негодни да бъдете Бог. Бихте били камък. Никога не бихте сложили хапка в уста, нито капка питие, никога не бихте се смели, не бихте станали от леглото сутрин. Никога никого не бихте обикнали, никога повече. Никога не бихте посмели.“
„Няма нищо по-трудно от това да се опиташ да разбереш мъртвите; и нищо по-опасно от това да се опиташ да ги пренебрегнеш.“
„Злото се пречиства с кръв, казват. В онзи ден кръвта се леела като вода, тъй че накрая трябва да е било много чисто.“
„Това обаче няма да се случи, не и тук: дори след петдесет години написаното е обвеяно в дяволски изпарения и табута. Мен ако питате, трудно е да се проумее: похотта отдавна никого не стряска, непристойни думи можеш да чуеш на всяка крачка, а сексът е благоприличен като танц с пера – по-скоро се разиграва във въображението, отколкото наяве, както коланите с жартиери разпалват фантазията.“
„Старата рана обаче се е отворила, невидимата кръв бликва. Скоро няма да остане и капка.“
„В гробището се влиза през порта от ковано желязо със сложна плетеница от орнаменти, оформящи арка, и надпис: Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене. Да, измамлива сигурност чувстваш, когато сте двама; ала Ти е неуловим герой. Всяко Ти, което съм познавала, намираше начинда изчезне. Напускаше града, оказваше се говедо или пък опъваше петала и тогава… къде се дяваш?“
„Откъде зная всичко това ли? Никой не ми го е казвал, не и по обичайния начин. В семейства като нашето обаче мълчанието често е много по-красноречиво, отколкото думите – за изразни средства служат стиснатите устни, извърнатата глава, бързо хвърленият поглед. Раменете са изправени, сякаш мъкнат тежък товар. Нищо чудно, че навикнахме да подслушваме край вратите, Лора и аз.“
„Наближава денят, когато майка ми умря. Би било банално да кажа, че това злощастие промени всичко, но в същото време отговаря на истината, затова го записвам:
Това злощастие промени всичко.“
„Все повече ме наляга чувството, че съм като писмо – на едно място го пуснат, на друго го прибират. И все пак писмо без адресат.“
„-Сигурно е било ужасно – казах аз, – да не знаете кой сте всъщност.
– Така си мислех – отвърна Алекс. – Но след време си дадох сметка, че този кой съм всъщност не иска да знае кой е в действителност. Какво означава на практика семейната история, корените и тъй нататък? Хората ги използват най-вече за да оправдаят собствения си снобизъм или недостатъци. Аз съм недосегаем за подобно изкушение, това е всичко. Няма какво да ме спира. Нищо не ме обвързва. – Каза и още нещо, което ми убягна заради шума от фойерверките. Лора обаче го чу и кимна напълно сериозно.
(Какво каза той тогава? По-късно научих. Поне никога не изпитваш носталгия, ето какво.)“
„Това са моите булчински дарове, помислих си. Внезапно думите „булчински дарове“ ми се сториха ужасно застрашителни – чужди, окончателни. Имах чувството, че съм заклана птица – всеки момент щяха да извадят шишовете и капана, за да ме приготвят за тенджерата.“
„Навремето бедите оставаха в семейството, което и сега е най-подходящото място, макар че за бедите никога не се намира подходящо място. Защо да се разравя миналото след толкова години, когато всички замесени лежат в гробовете си, умити и завити до брадичката като уморени деца?“
„Застанах на моста и се наведох, после вдигнах поглед нагоре по течението, гладки като карамел тихи тъмни води, кротки, но заплашителни. От другата страна са водопадите, с въртопите, с неспирния плисък. Доста е дълбоко. Усетих как затупа сърцето ми, главата ми леко се замая. Дишането ми се учести, сякаш се канех да скоча. Да скоча в какво? Не във водата, в нещо по-гъсто. Във времето: натрупалото се студено време, старите скърби, напластени като тиня на дъното на езеро.“
„Защо съзнанието ни играе такива номера? Напада ни, разкъсва ни, впива хищни нокти. Ако усетиш достатъчно остър глад, казват, започваш да гризеш от собственото си сърце. Може би това е същото.“
„Най-добрият начин да запазиш една тайна, е да се преструваш, че няма такова нещо.“
„Сега си го представя как сънува. Представя си, че той сънува нея, а тя сънува него. В небето с цвят на мокри шисти те политат един към друг на тъмни невидими криле, търсят се, и той, и тя, правят плавен завой и ето ги отново, привлечени от надежда и копнеж, объркани от страх. В сънищата се докосват, преплитат тела, то е по-скоро сблъсък и той слага край на полета. Падат на земята, двама омотали се във въжетата парашутисти, непохватни овъглени ангели, а зад тях любовта се носи като раздрана коприна. Вражеска канонада се надига да ги посрещне.“
„В истинския живот обаче трагедията не е протяжен писък. Тя включва всичко, което е довело до нея. Нижат се еднообразни часове, ден след ден, година след година, и мигът връхлита изневиделица: пробождането с нож, избухването на снаряд, полетът на кола от мост.“
„-Гледай. – Беше написала равенство. Роден дом = никъде. Следователно никъде = роден дом. Следователно роден дом няма.
Домът е там, където е сърцето, помислих си на тръгване от ресторантчето на Бети. Вече нямах сърце, то бе разбито; а може би не бе разбито, просто вече го нямаше. Беше изгребано от мен като жълтъка на твърдо сварено яйце и аз бях останала празна, безкръвна корава обвивка.
Нямам сърце, помислих си. Следователно съм бездомна.“
„Чудя се кое е за предпочитане – да преминеш през живота, издувайки се до пръсване от собствените си тайни, докато в един момент експлоадираш, или да се оставиш някой да ти ги изсмуква, всеки абзац, всяко изречение, всяка дума, тъй че накрая да са ти изгребали всичко, което някога ти е било скъпоценно като съкровище – всичко, което е имало значение, което те е карало да се измъчваш, да го криеш с чувството, че принадлежи единствено на теб – и да прекараш остатъка от дните си като празна торба, развята на вятъра, празна, но нелишена от ярък многоцветен етикет, така че всички да научат какви тайни си имал доскоро?
За добро или зло, аз сметка не си водя.
Развързаните езици кораби потапят, гласеше един плакат по време на войната. Естествено, рано или късно корабите потъват.“
„Поддържайте огъня у дома, гласеше един от военните лозунги. Всеки път, когато го чувах, си представях тълпа жени с развети коси и блеснали очи да се приближават крадешком по една, по две на лунната светлина и да подпалват домовете си.“