„Слепият убиец“ – Маргарет Атууд / Ревю

Дълго време мислих как да започна това ревю, защото началото ще бъде най-трудното в случая. След като ми се отвори глътката, в хода на разказване, е лесно, но началото… откъде да тръгна, с какво да ви запозная първо? Хиляди мисли се блъскат в главата ми без да дадат необходимата искра за най-подходящия увод тук. В крайна сметка реших да го направя с цитат, за да усетите силата, емоцията и атмосферата, в които „Слепият убиец“ ще ви въвлече.

„Отвред ги обграждали покрити със сняг скали и бели висулки – всичко в бяло. Под краката им – бяла ледена повърхност, а отдолу – водите на реката с нейните коварни течения и въртопи, тъмна, но невидима. Ето така си представях аз онова време, времето, преди ние с Лора да се родим – лишено от багри, невинно, външно устойчиво, а иначе крехко като лед. Под повърхността оставало неизказаното, което бавно набирало мощ.“

Никога не съм крила възхищението си към почти всичко излязло от перото на Маргарет Атууд, а и към самата ѝ личност. Удивлението ми се простира в неизмерими граници заради развинтеното въображение, което канадската авторка има (различни идеи, коя от коя по-невероятна във всяка една книга), заради усета да пише различни жанрове с такъв финес (антиутопия, разкази, научна фантастика, поезия, съвременна проза), но най-вече стилът на Атууд, който въпреки различните книги, не търпи промяна и е все така безкомпромисен и изумяващ.

Не бях готова психически за „Слепият убиец“ – не можах да разбера почти нищо от анотацията на книгата, а също така и обемът ѝ, съвсем откровено, ме докарваше до отчаяние. Но не можах да страня от нея дълго – тя ме привличаше като магнит, заради обвитата си с мистерия структура и сюжет. Романът също така не попада категорично в нито един познат жанр, а по-скоро е добре омесено тесто от историческа литература, мемоари, трилър и научна фанстастика. Трябва да се наложи нова литературна категория: Атууд fiction – тогава нещата ще са много по-лесни за обяснение.

„Застанах на моста и се наведох, после вдигнах поглед нагоре по течението, гладки като карамел тихи тъмни води, кротки, но заплашителни. От другата страна са водопадите, с въртопите, с неспирния плисък. Доста е дълбоко. Усетих как затупа сърцето ми, главата ми леко се замая. Дишането ми се учести, сякаш се канех да скоча. Да скоча в какво? Не във водата, в нещо по-гъсто. Във времето: натрупалото се студено време, старите скърби, напластени като тиня на дъното на езеро.“

Маргарет Атууд, 1977 г. (снимка: © Yousuf Karsh)

Ще се опитам най-общо казано да обобщя какво може да намерите като сюжет: Айрис Чейс, жена на преклонна възраст, разказва историята на рода си, в частност нейният и този на сестра ѝ Лора Чейс. В книгата се редуват глави, отнасящи се за семейната сага на фамилия Чейс с глави от „Слепият убиец“ – постмъртно издадената книга на Лора. Романът на малката сестра предизвиква фурор заради скандалното си съдържание, разкриващо интимните взаимотношения на мъж и жена, които остават ненаименувани докрая. Допълнително към това неизвестният мъж пише собствен научнофантастичен роман, детайли от който също са поместени сред страниците. Освен всичко изброено до момента, сред текста читателят ще намери и доста изрезки от вестници за събития, касаещи по един или друг начин реалността.

Звучи объркващо и достатъчно странно, но ви уверявам, че след първите петдесет страници (толкова поне ми отне на мен) всичко започва да влиза в релси и няма да се почувствате загубени в нито един момент. Трябва да призная, че след като приключих с прочита, се върнах отново към тези първи страници, за да намеря аналогиите, които бях изпуснала. Структурата на романа е изключително комплексна, вплитаща в себе си особено успешно реално сегашно и минало време (семейната история) и художествен роман в романа в романа. Представете си филма „Inception“ – той би ви дал най-добра визия какво горе-долу ще намерите в „Слепият убиец“.

„Сега си го представя как сънува. Представя си, че той сънува нея, а тя сънува него. В небето с цвят на мокри шисти те политат един към друг на тъмни невидими криле, търсят се, и той, и тя, правят плавен завой и ето ги отново, привлечени от надежда и копнеж, объркани от страх. В сънищата се докосват, преплитат тела, то е по-скоро сблъсък и той слага край на полета. Падат на земята, двама омотали се във въжетата парашутисти, непохватни овъглени ангели, а зад тях любовта се носи като раздрана коприна. Вражеска канонада се надига да ги посрещне.“

Сюжетът, както се разбра по-горе, е многопластов, криещ в себе си няколко основни нишки, които следват една от друга, взаимно се допълват и междувременно тичат една до друга хванати за ръка. Историята на рода Чейс, която Айрис си спомня и разказва, е изтъкана от тайни, страдания, обич, омраза и всичко това случващо се на фона на събития, белязали цялото човечество – световните воини и депресията. Как се отразява немотията, смъртта, безпаричието и съвсем рационалната загуба на търпение и сили? Пагубно. Пагубно за всички замесени.

Романът на Лора Чейс, „Слепият убиец“, чиито откъси са разпръснати из страниците, разказват една недотам типична романтична история – отношения, скрити от света, страст, която кристализира дори и в най-смутните времена, и доверие, което извира от най-дълбоките кътчета на душата. Любовта между тези двама главни герои, които нямат имена, не познава граници и до един момент за мен беше искрено необяснима.

Колкото за книгата, която пише неназованият мъж – не мога да твърдя, че съм разбрала дори половината препратки в нея. Сюжетът ѝ се развива на измислената планета Цикрон, където народът е разделен на класи, имат собствени вярвания, митове и порядки. Много голяма част от изграденото от Атууд в тази специфична част е базирано на историята за древните култури, населявали Земята, а също така ще срещнете и много препратки и аналогии със съвременната ни история.

„Чудя се кое е за предпочитане – да преминеш през живота, издувайки се до пръсване от собствените си тайни, докато в един момент експлоадираш, или да се оставиш някой да ти ги изсмуква, всеки абзац, всяко изречение, всяка дума, тъй че накрая да са ти изгребали всичко, което някога ти е било скъпоценно като съкровище – всичко, което е имало значение, което те е карало да се измъчваш, да го криеш с чувството, че принадлежи единствено на теб – и да прекараш остатъка от дните си като празна торба, развята на вятъра, празна, но нелишена от ярък многоцветен етикет, така че всички да научат какви тайни си имал доскоро?“

Героите в книгата са болезнено реалистични и пълнокръвни. Изградени са с усет, който ще ви прободе дълбоко в сърцето – ще изпитате всяка емоция, ще разберете през какво преминават, ще се питате какво ли бихте направили вие на мястото на този или онзи. Предвид времената, в които се развива действието (това на хрониката на семейство Чейс), когато всичко се е случвало по коренно различен начин, ще усетите отчаянието от безизходиците (защото не е само една) и дори ще може да дадете обяснение на себе си защо така са се стекли събитията. Трагедиите са част от всяко семейство, под една или друга форма, независимо дали говорим за минало или съвремие, и умението на Маргарет Атууд да изгради толкова живи герои на база на тези катаклизми, е постижение, за което има искрените ми адмирации.

„В истинския живот обаче трагедията не е протяжен писък. Тя включва всичко, което е довело до нея. Нижат се еднообразни часове, ден след ден, година след година, и мигът връхлита изневиделица: пробождането с нож, избухването на снаряд, полетът на кола от мост.“

Маргарет Атууд (снимка: Jean Malek)

Много ми се искаше разказът на въпросната семейна сага да бъде разгърнат дори още повече, но ако авторката беше решила да го направи, „Слепият убиец“ сигурно щеше да стане поне 1500 страници, а това щеше да уплаши още повече хора. Също така има няколко малки части, за които дори след пълния прочит на книгата, нямам никакво логично обяснение. Сигурна съм, че са препратки към нещо, но за жалост не успях да установя към какво. Няколко детайли (или по-скоро липсата на такива) ме наведоха на мисълта за пришпореност и претупване, но тук пак бих дала обяснението с нарастването на обема.

„Поддържайте огъня у дома, гласеше един от военните лозунги. Всеки път, когато го чувах, си представях тълпа жени с развети коси и блеснали очи да се приближават крадешком по една, по две на лунната светлина и да подпалват домовете си.

„Слепият убиец“ надмина всичко, което съм чела до момента на Маргарет Атууд. Комплексният сюжет дава поглед над толкова различни теми, всяка от които е изградена до съвършенство. Широката гама от положителни и негативни емоции и елементи – любов, утеха, разбиране, смърт, тъга, лъжи, тайни, ще влязат под кожата на читателя като наркотик. Изкусителният и брилянтен език на Атууд превръща книгата в същинско пиршество за сетивата, към което няма как да останете равнодушни. И най-важното: в книгата няма нищо оставено на случайността – гледайте за знаците и детайлите.

Още ревюта за книги на Маргарет Атууд: „Разказът на прислужницата“, „Заветите“ и „Орикс и Крейк“.

Add a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *