„Удавниците“ – Дженифър Макмеън / Ревю
Както съм споменавала няколко пъти в предишни публикации – много обичам да чета трилъри и мистерии, но в последно време значително ги бях загърбила. След прочита на „Миракъл Крийк“, която не попада точно в изброените жанрове, нещо започна да ме чопли отвътре и да ме влече както преди към кървавите истории и разгадаването на заплетени случаи. И така, съвсем в правилния момент ме намери първата книга на най-новото българско издателство Benitorial, а именно „Удавниците“ (превод: Илияна Бенова – Бени) от Дженифър Макмеън. Нов автор, ново заглавие, ново цветно издателство и не на последно място – обещание за мистерия/ужас. Е, какво повече може да иска човек.
„Притокът на адреналин измести далечното мъгляво усещане от алкохола и кодеина. Изведнъж се почувствах трезва, будна и ужасена.
– Всичко е наред – отвърнах втрещена и с бясно биещо в гърдите ми сърце.
Нищо не беше наред. Изобщо. Защото виждах нещо, което не беше възможно.“
Сюжетът на кратко разказва две истории, развиващи се по различно време. В настоящето читателят следва Джакс – социална работничка, чиято сестра, Лекси, е намерена удавена в басейна на „Спароу крест“, къщата на баба им. Прибирайки се за погребението в дома, където е прекарала много лета от детството си, Джакс установява, че Лекси е проучвала историята на имота и на семейството им. Не намирайки логика във всичко случило се и заровяйки се по-надълбоко в записките, безброй тайни започват да излизат наяве – коя от коя по-смразяваща. А през далечната 1929 г. Етел Монро е на тридесет и седем години и наскоро омъжена. Опитите за дете на младоженците не се увенчават с успех, затова съпругът ѝ решава, че имат нужда от почивка и отиват в новопостроен хотел с естествени извори. Носят се легенди, че изворната вода там сбъдва желания и е магична. Едно нещо обаче никой все още не знае – че водата дава, но и водата взима.
„Удавниците“ отвори отдавна забравения ми апетит за мистерии. Винаги така става, когато попаднеш на добро четиво, което не можеш да оставиш. Удивена съм от усета на Дженифър Макмеън да изгради толкова влудяващ сюжет, чиято нишка не искаш да изпускаш. Главите в книгата се редуват, прескачайки от настояще към минало и обратното, а яснотата и подходът, с които е направено това „пътуване“ във времето, е на доста майсторско ниво.
„И в тези няколко мъгляви секунди осъзнах едно – няма как да пазим тайни от мъртвите.“
Героите са пълнокръвни и авторката успява да накара читателя да навлезе, пък било то и плахо, сред мислите и чувствата им, но нещото, което наистина ми направи впечатление и ми хареса, е създадената атмосфера в книгата. На моменти имах чувството, че е като плътна мъгла или тъмни и мрачни води, през които не можеш да преминеш – толкова осезаема и плашеща. Усещаше се дори като отделен главен герой, което не съм срещала в много четива. Толкова опияняващо е описана и локацията, на която се случва действието, че имам съвсем искрено желание да отида и да го видя на живо. Важна забележка: не съм проверявала дали мястото наистина съществува, но това не пречи да си мечтая 😀
Като в повечето книги и тук имаше елементи, които не ми допаднаха, като например краят на книгата, за мен, беше леко разочароващ – очаквах по съвсем различен начин да е структуриран и обяснен. Също така намирам за лек ущърб това, че едната история ми беше в много пъти по-интересна от другата. Казвам, че е лек ущърб, защото ми се искаше и двете да ме вълнуват и ангажират по равно, но това си е строго индивидуално и може и само аз да съм го усетила така.
Призрачните истории са ми голяма слабост, особено добре написаните такива. Щастлива съм, че точно това намерих сред страниците на „Удавниците“ – замайваща атмосфера, добре изграден сюжет, невероятен page-turner и също така перфектно четиво за летния сезон. Открих и още един нов автор, който ще следя отблизо с интерес. Но не последно място – книгата на Дженифър Макмеън е първата на най-младото и свежо българско издателство – Benitorial. Пожелавам им успех, попътен вятър и продължавайте в същия дух!