Четири месеца през призмата на книгите

Една третина от годината се изтърколи толкова бързо, че с обзелите ни настроения и заобикалящата изолация (доброволна или не) мога да измервам времето само в прочетени книги. Не съм от най-големите фенове да правя равносметки, изводи и планове, но пък мога да ви поговоря за всички хартиени, електронни и аудио четива, до които се докоснах (и успяха да ме докоснат) през тези месеци. Няма да включвам разочаровалите ме заглавия.

Януари като „Братя Карамазови“

Миналата година за пръв път прочетох нещо на Фьодор М. Достоевски„Престъпление и наказание“. Стилът, изразните средства и построяването на романа ме бяха обсебили до такава степен, че знаех, че някои ден ще прочета всичко от автора. За да чета класика, пък и по-конкретно руска, ми е необходима особена нагласа, за да мога да я осмисля, а и да ѝ се насладя до последната дума. Съвсем неочаквано и без предварителни планове, реших да започна новата 2021г. с „Братя Карамазови“ (изд. Захарий Стоянов). Така януари дойде и отмина, а аз бях все още там, сред историята на тримата братя, посечени от размисли, нечисти планове и семейни отношения, които са всичко друго, но не и нормални. Няма да разтягам локуми и да се опитвам да правя анализ на считащото се за най-добро произведение на Достоевски – с едно търсене в Goodreads ще видите много такива.


Февруари като „Доброжелателните“

Ще забележите, че първите два месеца на годината, са посветени съответно само на две книги. Истината е, че успях да прочета само по една книга (ама и то в какви обеми) за януари и февруари, и малко се бях отчаяла, че така ще е докрая на годината. Отчаянието дойде, защото нови и нови книги излизаха, аз веднага ги купувах, а после те седяха и ме гледаха обвинително, докато седмици наред чета едно заглавие. Та, да не се отплесвам много. Февруари мина под светлината на „Доброжелателните“ (изд. Колибри) от Джонатан Лител. Книга, която бях взела с мен за почивните дни през декември, и доста хора ме посъветваха да не си развалям празниците с описаното в нея. Цялостното ми мнение за най-известното по цял свят заглавие на Лител може да прочетете тук, но единственото, което мога да ви кажа е – това е книга за Втората световна война, но не е библиотекарката, знахарката и маникюристката от Аушвиц. „Доброжелателните“ не е четиво, което ще понесе на всеки, и определено не е за всеки.


Март като различни жанрове

През март успях да прочета доста различни жанрове книги, като повечето от тях бяха добро попадение. Прочетох разказите, включени в Forward collection, събрани и издани от Amazon за kindle. В нея има творби от Блейк Крауч („Пайнс“, „Тъмна материя“), Вероника Рот (поредица „Дивергенти“), Анди Уеър („Марсианецът“), Еймър Тауърс („Един аристократ в Москва“), Пол Трембли („Призраци в моята глава“) и Н.К. Джемисин (поредица „Разделена земя“). Общото между разказите е, че се развиват в неопределеното бъдеще – плашещо, обнадеждаващо, необяснимо.
Понеже не ми се четеше нищо ново, което имах вкъщи, реших да заложа на сигурното, и подхванах „Записки от подземието“ (изд. Фама) от Ф. Достоевски. Оказа се, че май книгите, засягащи екзистенциални въпроси или не са моите, или не е бил момента за нея.

Прочетох „Мазето“ (изд. Сиела) от Благой Д. Иванов с огромно нетърпение, защото исках да видя какво ще ми поднесе дебютният роман на автора. Не ме разочарова по никакъв начин, а какви са всичките ми впечатления – вижте тук.

Непрекъснато попадах на снимки навсякъде на чуждите издания на книгата „Скандалният живот на Евелин Хюго“ (изд. Локус) на Тейлър Дженкинс Рийд. Исках да си я купя след като излезе на български език, но след като видях корицата се отказах. Тъкмо се бях решила да я взема на английски език за четеца, видях, че книгата я има в аудиоформат на български език в Сторител и веднага я пуснах. Изслушах я за един ден и много ми хареса, защото беше леко четиво, непретенциозно, а и блясъкът на Холивуд винаги ми е бил интересен.

И не на последно място, реших да захвана дълго, ама дълго отлаганата поредица „1Q84“ (изд. Колибри) от Харуки Мураками. Първа среща с автора, интересен и интригуващ сюжет, и най-големият показател при мен – не можех да оставя книгите. Исках да знам всичко, всичко. През месец март успях да прочета първа и втора книга.


Април като предизикателство

През месец април приключих трилогията на Харуки Мураками. Не съм написала още никакво впечатление, защото все още съм афектирана от този край. Не се сещам за друга книга/поредица, която така да ме е вбесявала. Не мога да си събера думите, за да се получи градивна критика + да не издам нещо за нечелите трилогията.
След като нервите ми бяха опънати и скъсани, продължих с „Прекалено шумна самота“ (изд. Колибри) на Бохумил Храбал, която успя да върне желанието ми за живот с хубавите думи, наредени като низ в тази малка кратка книга.

В Сторител попаднах на „Не пускай ножа“ (изд. Студио Артлайн) от Патрик Нес, книга първа от поредицата „Живият хаос“. От отдавна исках да прочета трилогията, но толкова години по-късно така и не успях да стигна до нея. След като видях началото на историята в аудиоформат, реших да я пусна. Допадна ми, а и не усетих кога мина времето, слушайки я. Не намирам книгата за някакъв феноменален шедьовър, но заради идеята, заложена в нея, ще чуя и останалите две (втората „Въпросът и възражението“ вече е качена в платформата на Сторител.)

„Неудобството на вечерта“ от Марийке Лукас Райнефелд чакаше търпеливо прочита си и най-накрая усетих, че е дошъл момента ѝ. Цялостното ми впечатление за нея може да прочетете тук, а междувременно само мога да кажа, че много ми хареса колко сурово е изградена и колко нетипично четиво е. Но книгата на Райнефелд е от тези, които не мога да препоръчам на почти никой по ред причини.

В празничните и почивни дни успях да прочета и страхотния стар брой на L’Europeo „В земята на убитите поети“, пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ (изд. Лист), разказите „Егон и тишината“ (изд. Жанет 45) и романът „Момчетата от „Никел““ (изд. Лист). Сред страниците на списанието успях да намеря нови поети, за които не знаех, а и самите материали бяха написани толкова интересно, че не можех да го оставя дори за миг.
Пиесата на Едуард Олби много ми хареса и смятам да изнамеря филмът по нея, който е с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън в главните роли, за да ѝ се насладя и в игрален вариант.

Поезията на Емануил А. Видински е сред тези, които са най-близо до сърцето ми, но за пръв път се срещнах и с друг вид творби на автора. Разказите в „Егон и тишината“ ме изпълниха с надежда и радост, защото хем стоплиха душата ми с чисто човешките истории, с които Видински се е срещнал, хем защото знам, че има още написано от автора, което имам да чета.

„Момчетата от „Никел““ от Колсън Уайтхед спечели награда Пулицър през 2020г., пък и да не беше, това беше заглавие, което исках да прочета на сто процента. Заради разглежданата тема и историята на истинското училище, което служи на Уайтхед като вдъхновение. Книгата, сама по себе си, ми хареса от една гледна точка, но явно съм имала очаквания за по-задълбочен поглед, както и повече подробности над случващото се на тези момчета в изправителното училище. Разбирам защо е важна, но въпреки това ми се стори, че цялата книга може да се използва като увод за предстоящ по-обширен роман. Малкият ѝ обем от 280 стр. също ми се стори безбожно недостатъчен.


А вие какво успяхте да прочетете през тези четири месеца? Какво ви хареса и какво не, а също така намерихте ли нова любима книга?

Add a Comment

Your email address will not be published.