„Мазето“ – Благой Д. Иванов / Ревю
Бях позабравила за книгите, криещи между страниците си ужаси и психологични трилъри. Все по-рядко посягам към тях, но това не е защото не ги харесвам, а по-скоро все повече ме тегли към други жанрове в литературата. Но ето, че се появи книга, която успя да увеличи любопитството ми до завидна степен, за да отида да я купя и да я започна. Да, както сте разбрали от заглавието, говоря за „Мазето“ (изд. Сиела) на Благой Д. Иванов.
Огромен фен съм на кино изкуството и в тази връзка следя изявите на Благой като кинокритик от много отдавна, за това и когато публикува първата си книга, свързана с тази сфера, я прочетох с огромен кеф. Ревюто на „Добрите, лошите и грозните“ може да видите тук. Но сега ще ви говоря за първия роман на Иванов, който всички чакахме да се появи на бял свят. И е имало защо.
Интересувам се, нездраво, от всичко свързано с убийци и серийни убийци. Знам, че не звучи никак добре, но няма как да се боря със себе си – интересът ми е продиктуван от опит да разбера какво се случва в главата на тези хора, как работи мозъкът им, защо са решили да направят това, което са направили. Не са един или два случаите, в които дори в днешно време, интервюта с тези хора са достъпни. Може да ги гледате, да чуете гласа им от миналото, и пак рядко ще успеете да разберете отговора на въпроса „Защо?“. Казвам ви всичко това, защото романът „Мазето“ разглежда именно това – мислите, блъскащи се в черепа, на един убиец.
През септември убих за първи път човешко същество.
Главният герой, в чийто живот пристъпва плахо читателят, е обикновен човек, който е срещнал любовта на живота си и ежедневието му се променя драстично – хем заради това въпросно очарователно същество, което дава смисъл на най-прозаичните елементи от битието му, хем обаче и заради другия очакващ внимание Звяр, който е дремел дълбоко в подсъзнанието му. До момента. Ако той не се погрижи Звярът да е задоволен с кръв и убийства, то не се знае до кой момент ще успее да го удържи да не нарани най-милото нему.
Много внимавам да не издам нещо ключово от случващото се в романа, защото трябва сами да се сблъскате с него. И съм почти сигурна, че ще ви хареса това, което Благой Иванов е успял да сътвори.
Чукнахме се и реших да съм по-смел.
– Да си представим, че съм психопат убиец.
Звяра изневиделица изникна от скривалището си и седна до мен, за да ме държи под око. Изглеждаше притеснен.
За разлика от него, Вирджиния повдигна вежди и се усмихна развълнувано.
– Окей – рече. – Такъв ли си?
– Може би, но не това е важното. Какъв въпрос би ми
задала?
– Въпрос ли?
– Да, какво би ме попитала, което ти е любопитно да научиш за мен?
Тя се замисли и прокара пръст по ръба на халбата.
– Защо си такъв, какъвто си?
– Не зная. Просто съм такъв. Няма конкретна причина.
– Добре тогава… Защо правиш нещата, които правиш?
– Може би защото съм болен.
– Луд? – Тя се съсредоточи повече. Видимо се беше оживила.
– Не луд – поправих я аз. – Развален.
Няколко елемента допринесоха много за харесването на този роман – главите не са особено дълги и носят името на жертвата и месеца, в който тя ще загуби живота си. Методите, по които се случват злощастията, са толкова разнообразни, че е абсолютен кеф да чакаш, за да станеш свидетел как точно ще се прекрати жизненият път на следващия. Това последното е гениално и от друга гледна точка – известно е, че серийните убийци (за да ги класифицират и профилират като такива) имат определени прилики между убийствата, които извършват. Тук връзка е почти невъзможно да се хване. Да не говорим пък за мотивите. Читателят ще се срещне с един, привидно, средностатически човек, който умее много добре да премисля как да извърши нещо и да не оставя следи след себе си. Друг елемент, който много ми допадна, е че действието се развива на неназовано място – добър подход, позволяващ на четящия да постави събитията дори в свое познато обкръжение (което е малко плашещо на моменти).
Историята, сама по себе си, е доста интересна, и хем ще искате да стигнете до края, за да разберете как ще завърши всичко, хем няма да искате да свърши, защото е толкова увлекателно написана. Намерих допирни точки с филми, които съм гледала, и в които съм срещала нещо подобно на описаното от Благой, но в книгата по-скоро беше като заиграване с вече срещани идеи. И въпреки предишно казаното, то не е в никакъв случай критика, а дори напротив – адмирации за избягването от болезнено повтарящи се елементи в жанра.
Без да се обличам, тръгнах след нея.
Вървях по петите ѝ.
Облизвах се.
Протягах се към гърба ѝ, но миг преди да я докоснех, свивах пръсти и се отдръпвах.
В главата си чувах вой.
Звяра беше откачил.
Предусещах (и познах) част от края на книгата не много след началото, но за разлика от други четива, в които намирам това за минус, тук не ми се стори така. Първо, защото разкрих само част, а и защото самото повествование беше достатъчно интригуващо изградено, че да държи интереса ми въпреки този факт. Доста от идеите, които срещнах в „Мазето“ ми харесаха много – освен че бяха интелигентно измислени и навързани, ми дадоха доста поле за размисъл. И тук няма как да не цитирам част от ревюто на Цветелина Владимирова в Goodreads: „Който е чел нещо от Благой, вече знае колко интелигентен, ерудиран и задълбочен в своите интереси и познания е.“, защото мнението ми се припокрива на сто процента с нейното, а и не мога да го кажа по-добре.
В заключение ще кажа, че ако сте фенове на трилъри, психотрилъри, истории за убийци – трябва да прочетете „Мазето“ от Благой Д. Иванов, защото ще ви потопи в атмосфера, от която трудно ще изплувате, и то не защото не можете, а защото няма да искате. Ако трябва да опиша романа с една дума, бих използвала „пристрастяващ“. Такъв е заради историята, героите и креативните методи на убиеца. Такъв е и заради самата структура на книгата. Прилагателното важи с пълна сила за всичко в дебютния роман на автора, а ви давам гаранция, че ако наистина си падате по описаните по-горе жанрове, ще откриете в „Мазето“ нещо, което ще харесате много.
Може да хвърлите един поглед на интервюто с Благой Д. Иванов за предаването „За книгите и хората“ тук: