„Неудобството на вечерта“ – Марийке Лукас Райнефелд / Ревю

Не знам как да започна. Мога да кажа само две неща със сигурност – първият роман на Марийке Лукас Райнефелд застана сред любимите ми книги и се оказа, че е четиво, което не мога да препоръчам на почти никой.

Набелязах за четене „Неудобството на вечерта“ след като беше обявена за победител на международна награда „Букър“ за 2020г. Звучеше ми като тежка за преглъщане тема, която изисква определена нагласа, за да се подходи към нея. По тази причина и я закупих на английски език и чакаше търпеливо реда си. Важно уточнение: книгата вече е издадена и на български език от издателство ICU. Превод: Мария Енчева.

Каквото и да кажа, няма да успея да обхвана всичко, което успях да открия в книгата. Няма да успея да ви опиша през какво премина подсъзнанието ми в късните часове и дори не смея да твърдя, че съм разбрала всички препратки и символики.

В краткост историята се върти около семейство, живеещо в силно религиозна общност, което е сполетяно от неочакваната смърт на едно от децата в него. Цялата книга е написана от гледната точка на десетгодишната сестра на починалото момче, като през нейния поглед читателят се сблъсква със съкрушителната сила на скръбта – как тя се отразява на всеки член на семейството, как всеки от тях се справя с нея и дали клишето „времето лекува“ е вярно.

We used to mark them on the door-post. Dad would fetch his tape measure and a pencil, and score a line in the wood at the place your head reached. When Matthies didn’t come home, he painted the door-post olive green; the same green as the shutters at the front of the house that have been kept shut all the time recently – no one is allowed to see us growing up.

Няколко са факторите, които увеличиха въздействието на книгата върху мен – разказва се от малко момиче, което със своето детско разбиране се опитва да си отговори на хилядите въпроси, възникнали след въпросното трагично събитие. Също така фактът, че образът на споделящата мислите си Яс донякъде се припокрива с този на Марийке Лукас Райнефелд – и двете са израстнали в подобни общности, както и двете са преживели подобни загуби в детството си. Самата авторка споделя, че има допирни точки между нея и главната ѝ героя, но много голяма част от сюжета е художествена измислица.

Марийке Лукас Райнефелд (снимка: Judith Jockel/The Guardian)

„Неудобството на вечерта“ може да се определи като история на тъгата, но това твърдение е отчасти вярно. Не смятам също така, че смъртта, появила се още в първите страници на книгата, е причината за всичко случило се в последствие – за мен тя е просто катализатор, помогнал на събитията да ускорят ход. Именно това е най-голямата мъка в книгата – неизбежното бъдеще, към което цялото семейство на героите се е запътило още отпреди злощастната случка.

В романът на Райнефелд читателят ще намери много елементи – от поносими до откровено отвратителни, и всички са достатъчно графични. Споменах вече, че не смятам, че мога да препоръчам тази книга на някого, колкото и аз да съм я намерила за въздействаща и различна. Смъртта на собствено дете, описанията на въздействията ѝ върху семейството, отвратителните експерименти, които децата решават да правят, за да се справят някак си с тъгата и мъката, са все неща, които не смятам, че биха понесли на много хора, особено ако са родители. Тук с това изказване не се опитва да обидя и подценя никого – заключението ми се базира на прочетеното, но най-вече и на начинът, по който е написана книгата. Почти цялото въздействие, което предизвиква тази книга, е причинено именно от умелото изграждане на главната геройня Яс и нейните думи – типично по детски, описвайки дори най-ужасните подробности с особено спокойствие и невъзможност за разграничаване на правилно и неправилно (защото никой не ѝ е обяснил кое към коя група спада).

Now that Mum has got thinner and her dresses baggier, I’m afraid she’ll die soon and that Dad will go with her. I follow them about all day so that they can’t suddenly die and disappear. I always keep them in the corner of my eye, like the tears for Matthies.

Нещо, на което ми се иска да обърна по-специално внимание, е родителите в романа. „Неудобството на вечерта“ е поредната книга, която разглежда неглижирането от страна на родители към децата си. И всъщност от една страна е влудяващо и откровено вбесяващо, но от друга никой не знае дали и ние не бихме постъпили по подобен или дори същия начин при такива обстоятелства. Истинският живот е пълен с примери за хора, които биват сполетени от трагедии, които ги сломяват до такава степен, че нямат сила да се изправят на краката си. Но колкото и да е тежко и трудно, не бива един родител да си позволява да неглижира децата си, защото те ще останат осакатени до живот. В книгата въпросното неглижиране се случва по няколко линии – забранява се да се говори или споменава името на починалото братче, майката престава да се храни и да обръща каквото и да е внимание на останалите си три деца, отношенията между самите родители изстиват до степен, в която вече почти ги няма. Никой от двамата не си прави труда да обсъди случилото се, да го съпреживеят и да продължат някак напред. Децата са оставени сами да търсят отговорите на въпросите си, което пък води до съвсем други крайности, изпълнени с нездраво въображение и насилие.

Everything here is cold in the evening: the farmyard, the silence between Mum and Dad, our hearts, the bread spread with Russian salad.

„Неудобството на вечерта“ е роман, който е труден за преглъщане. Откровен и болезнен, разкривайки пред читателите отношения, които са изтрити с лекотата, с която се заличава написано с молив. Мъката и тъгата, които струят от всяко, привидно, простичко изречение, ще оплитат чувствата и емоциите ви на възел, а междувременно ще се борите хем с желанието да затворите книгата, хем с това да я довършите. Дали има живот след такава трагедия и как би изглеждал той? Отговорите могат и да не ви се понравят, но със сигурност стилът на Марийке Лукас Райнефелд ще ви убеди, че това няма да е единствената нейна книга, която ще прелистите.

Add a Comment

Your email address will not be published.