Интервю с Джонатан Лител за Le Monde, 2006г.

Джонатан Лител (снимка: Stephan Vanfleteren for Le Monde)

По-долу може да прочетете интервюто на Самюел Блуменфелд с Джонатан Лител – автор на „Доброжелателните“, носител на награда „Гонкур“ и Гранд При за литература (Франция), което преведох, и се надявам, че ще ви е интересно.
Публикувано на 17 ноември 2006г. в Le Monde (Le Monde des Livres). 

Преди три месеца Джонатан Лител не съществуваше. Във всеки случай не в очите на обществеността. Брилянтният успех на романа му „Доброжелателните“, който завърши с награда „Гонкур“ на 6ти ноември (2006г.), превърна този непознат човек в публична личност. Любопитството на медиите успя да припише на Лител няколко живота и самоличности, които успяха да изненадат дори самия него. Един от най-скандалните слухове за писателят, който се върти като плоча, е, че всъщност неговият редактор, Ричард Милет, е написал „Доброжелателните“, или дори бащата на автора, романистът Робърт Лител…
От Барселона, където живее, Лител решава да поговори с Le Monde des Livres за романа си.

Поглеждайки назад, какъв прием очаквахте за „Доброжелателните“?
Случи се на етапи. Вече бях развълнуван, когато моят агент, Андрю Нюрнберг, ми каза, че е харесал романа и смята, че може да успее да го продаде. След това надеждата ми се увеличи още повече, когато издателство „Галимар“ го приюти (цялото ми литертурно образование произлиза от каталога му). Освен изброеното, не очаквах много. Вложих пет години труд в книгата, за моя сметка. Никога не съм мислил, че ще си върна тези пари. Мислех, че може да се продадат между три и пет хиляди копия. „Галимард“ се надяваше на една идея повече, но аз бях скептичен. Тогава, съвсем неочаквано, всичко избухна.

Как си обяснявате този успех?
Обсъдих го с Пиер Нора в края на септември, когато продажбите достигната 150 000. Той направи интересен коментар: „На това ниво нито авторът, нито издателят могат да разберат – ще е нужен историк“. Много дълго обсъждахме причините за успеха на книгата, без обаче да стигнем до правилните отговори. Имаше две основни теории: първата е свързана с нацизма и френските отношения в този исторически период. Другата теория е свързана повече с литературата – в продължение на няколко години, „Галимар“ забелязва, че има жажда за дълги, романистични, сложно структурирани книги. Във всеки случай, каквито и да са причините за този успех, ще отнеме време, за да ги разберем. Как книгата се приема в Израел, Америка и Германия, може да ни помогне да разберем какво се е случило във Франция.

Разпознахте ли себе си в различните портрети, които се появиха за вас в пресата?
Въобще не! Някои от тях бяха пълни глупости. Изумен съм от способността на френските журналисти да измислят такива неща. Открих толкова много неща за себе си. Очевидно съм оцелял в клане в Чечения. Изумително. Сигурно са въвели името ми в Google и са прочели статиите на The New York Times, в които се споменава инцидента (който по никакъв начин не беше касапница), който преживях в Чечения. Във френската версия звучеше така, сякаш е трябвало да изпълзя от канавка, изпод купчина кървави трупове! Проверката на факти, изглежда, че не е много популярен метод във Франция. И дори говоря за прости факти: очевидно съм работил в Китай, съм женен, живея в Белгия, говоря немски език и имам майка французойка. Нито едно от споменатите не е вярно. Не искам да играя играта на знаменитости, защото не ми харесва. Особено харесвам коментара на Маргарет Атууд, който гласи: “Искането да се срещнеш с автор, защото харесваш работата му, е все едно да искаш да срещнеш патица, защото обичаш пастет.”

Написали сте и друга книга, „Bad Voltage“ – научно-фантастичен роман, чието действие се развива в катакомбите, и който никога не е публикуван във Франция. Каква е връзката между тази първа книга и „Доброжелателните“?
„Доброжелателните“ не е съвсем истински втори роман. Между двете написах други книги, които все още са в едно чекмедже, където им е мястото. Понякога се замислям, че ми се искаше Bad Voltage никога да не беше публикувана, но бях в капан, заради подписан договор, а нямах средствата, за да го разваля. Бях на 21 години, беше младежка глупост. Никога не съм се опитвал да скрия този роман, но и не крещя за него.
Започнах „Доброжелателните“ когато бях на 20 години. Ричард Милет, моят редактор от Галимар, искаше да я нарече „първи роман“, но аз отказах. В крайна сметка избрахме фразата „първо литературно произведение“ за задната корица.

Вие сте представен от агент, което все още е много рядко сред френските автори. Защо?*
Баща ми пише професионално от 35 години. В англосаксонския литературен свят, ако искате да издадете книга, първо ви е необходим агент. Така че никога не съм мислил да правя нещо друго. Тази френска идея за изпращане на вашия ръкопис директно до издателството, ми е чужда. Разбирам, че това притеснява някои хора във Франция, където този деликатен балансиращ акт гарантира публикуването на определени книги, които няма да бъдат добре разпространени. Тази система има цена. Във Франция едва ли някой автор се препитава само с писане; цялата верига печели от книгата, с изключение на писателя.

Веднага след като излезе, „Доброжелателните“ беше похвален до небето, бяха направени най-възвишените сравнения. Поласкани ли се чувствахте или не можехте да повярвате на отзивите?
Нито едното, нито другото. Нека вземем сравнението между моята книга и „Война и мир“ от Лев Толстой. Хората, които го правят, не са чели добре нито моята книга, нито тази на Толстой. Те са различни видове литература. Първо, във „Война и мир“ има мир, докато в моя роман има само война. И тогава има съвсем друго ниво на сложност в романа на Толстой, безкрайно превъзхождащо между войната и обикновения живот.
Темата в „Доброжелателните“ е много по-тясна: геноцид в продължение на четири години, с няколко отклонения тук и там. Не е същата скала. По-дълбока е концепцията за литературното пространство, изследвана от Морис Бланшо. Когато си вътре, никога не осъзнаваш, че си там. Можете да сте сигурни, че пишете „литература“, но всъщност да не успявате или да сте измъчвани от съмнения, въпреки че литературата съществува от много отдавна. Книга на луд човек може да се окаже литература, когато тази на великия писател не е, поради неясни и трудно обясними причини. Човек винаги е изпълнен със съмнения. Човек никога не знае. Мисля, че Толстой и Василий Гросман също са били пълни със съмнения. Определено Гросман, така или иначе. Заявената от него амбиция е била да пише толкова добре, колкото Толстой, но съм сигурен, че когато е завършил книгата си, си е каза, че не може да стъпи и на малкия пръст на Толстой. Концепцията на литературното простостранство прави идеите за качество невалидни.
Много зле написаният текст може да се окаже страхотна литература, докато друг, въпреки че е много добре написан, не е така. Човек трябва да преценява всяка книга според нейното собствено предназначение и стандарти, а не по отношение на други книги. Ето защо не обичам литературни награди. Те изправят книги една срещу друга, но книгите никога не са една срещу друга. Изпратих писмо до Антоан Галимар, в което обясних, че не съм в конкуренция с други автори. Моята книга се изправя сама срещу себе си, срещу стандартите, които сама си поставя – които, разбира се, никога няма да задоволи.

Как бихте определили тези стандарти?
Книгата е преживяване. Писателят задава въпроси, докато се опитва да си поправи път през мрака. Не към светлината, а по-навътре в тъмнината, за да достигне тъмнина, която е дори по-тъмна от изходното му място. Със сигурност не е създаването на предварително измислена цел. Ето защо трябва да пиша без прекъсване. Писането е като хвърляне на зарове – никога не знаеш какво ще се случи. Опитвате се да нагласите всичко възможно най-добре и след това започвате. Веднъж влезете ли в етапа за писане, мислите в думи, не с мозъка си. Напредването се случва, когато достигнете до място, което никога не сте очаквали. Ето защо съм напълно готов да приема критиката, че съм допуснал грешки с този роман, че съм извършил фалшиви или неприемливи неща. Защото не знаех какво правя. Предварително си мислех, че знам, но крайният резултат се оказа нещо коренно различно.

Джонатан Лител (снимка: Stephan Vanfleteren for Le Monde)

Как преживяхте този краен резултат? Доволни ли сте от „Доброжелателните“?
Това не е правилният въпрос. Човек би стигнал по-далеч, като помисли за първоначалната концепция. Може би мога да отговоря с цитат на Жорж Батай: „Извършителите нямат глас, или ако говорят, това е с гласа на държавата.“ Извършителите наистина говорят – някои от тях дори много дълго. Те дори дават действителните подробности за точните събития. Начинът, по който е организиран лагерът Треблинка, например – Айхман не лъже в процеса си, той казва истината. Когато се позовавам на истински глас, говоря с такъв, който разкрива дълбините на ада, които описва, както Клод Ланзман борави с жертвите във филма „Шоа“.
Открих думите на Батай след като бях завършил вече книгата – те осигуриха ретроспективно хвърляне на светлина. Когато започнах, очаквах да намеря в показанията на извършителите неща, които бих могъл да използвам. Между тези и всички убийци, които бях срещал в професионалния си живот – в Босна, когато работех от сръбска страна, в Афганистан с талибаните, в Африка в Руанда и Конго – мислех, че ще има нещо. Но колкото повече четох текстовете на извършителите, толкова повече осъзнавах, че няма да намеря нищо в тях. Не бих постигнал нищо, ако се бях придържал към класически художествени пресъздавания, с всезнаещ автор, който се колебае и прескача между доброто и злото, както прави Толстой. Единствената възможност беше да се поставя на мястото на извършителите. И аз знаех това място, бил съм сред убийци. Започнах с това, което знаех, тоест аз самият, с моите собствени начини на мислене и виждане за света и реших да се поставя на мястото на нацист.

Но вашият нацист не е средностатистическият нацист – той е нереалистичен и не непременно правдоподобен.
Съгласен съм. Но социологически достоверен нацист никога не би могъл да се изрази така, както го направи моят разказвач, никога не би могъл да хвърли така светлина върху заобикалящите го мъже – тези, които наистина са съществували, като Айхман и Химлер, и тези, които аз измислих. Макс Ауе е като въртящ се рентген, скенер. Всъщност той не е правдоподобен персонаж. Аз не целях правдоподобност, а истина. Не можете да създадете роман, ако настоявате единствено за правдоподобност. Новелистичната истина е различно нещо от историческата или социологическата истина.
Въпросът за извършителя е основният проблем, който историците от Шоа изследват през последните 15 години. Единственият оставащ въпрос е мотивацията на убийците. След като прочетох трудовете на много велики изследователи, останах с впечатлението, че са ударили на камък. Това много ясно се откроява при Кристофър Браунинг – той е създал списък с потенциални мотивации, но няма как да се степенуват. Някои отдават приоритет на антисемитизма, други на идеологията, но в крайна сметка те не знаят. Причината е проста – историкът работи от документи, и така от думите на извършителите, които сами по себе си са парадокс. И накъде може да се тръгне от това положение?

Какви са реакциите на историците за вашата книга, които най-много са ви афектирали и по този начин са ви стимулирани най-много?
Някои повдигнаха интересни въпроси относно обяснителните грешки. Един историк коментира, че грешно съм тълкувал отношенията между SD (тайната служба на SS) и Гестапо, като представям хора от SD като по-идеологически задвижвани от грубата гестаповска полиция. Може и с това, както и с други неща, да съм сгрешил. Това е роман. Когато Василий Гросман описва Айхман в „Живот и съдба“, описанието му е напълно погрешно. Но това по никакъв начин не намалява качествата на книгата на Гросман. Той е обрисувал Айхман като изключително мощен схвъхчовек , който може всичко. Това впечатление е резултат от материалите, до които е имал достъп по това време. То е неточно, но има ли значение това?
Когато Клод Ланзман коментира, че моят извършител е неправдоподобен, а също и неприятен, той е прав. Само дето никога нямаше да има роман, ако бях избрал Айхман за разказвач. Страхът на Ланзман е, че единственият достъп на хората до Шоа ще бъде чрез моята книга. Вярно е обратното. Продажните на книги на Раул Хилберг и Клод Ланзман са се увеличили след публикуването на „Доброжелателните“. Ние с Ланзман изхождаме от един и същ въпрос, за да стигнем до различни несъвместими заключения. И двете са верни. Нашата дискусия все още не е приключила.

Ще има ли екранизация на „Доброжелателните“?
Не. Правата не се продават. Мисля, че би било невъзможно да се адаптира тази книга във филм.

Кой ще се заеме с английският превод на вашия роман?
Търсим преводач, с когото ще си сътрудничим. Не искам английският да бъде просто превод. Има много детайли за откриване, а преводачът може да не успее да ги намери веднага.**

Този проблем с езика предизвика нова суматоха във връзка с вашия роман, който беше упрекнат, че съдържа англицизми.  Бихте ли се съгласили, че зад тези упреци се крие задушната концепция на френския език, която се опитва да спре нещо, което по своята същност непрекъснато се развива?
Моят роман съдържа англицизми! Много! Говоря два езика, така че, разбира се, те се смесват в един момент. Алберт Тибоде прави превъзходно проучване за Флобер, което показва влиянието на нормандските провинциализми върху него. За начало това се мяташе за проблем, но Флобер го използва, за да създаде нещо красиво. Всеки човек има свои езикови особености. Ален Мабанку е създал няколко красиви фрази, които произтичат от начина, по който африканците говорят френски. Неговите изрази може да изглеждат странни или остарели, но са превъзходни. Интересно е да се отбележи, че тази година бяха раздадени няколко литературни награди на писатели, които не са франкофони. Нанси Хюстън е англоговоряща. Както и при мен, френският не е майчиният език на Мабанку. Във Великобритания най-големите писатели от отдавна са индийци, пакистанци, японци. Благодарение на тях езикът става по-богат.

* Интервюто е взето през 2006г.
** Преводачът на английското издание е Charlotte Mandell.

Cover photo: credit: Stephan Vanfleteren for Le Monde. 

Add a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *