„Доброжелателните“ – Джонатан Лител / Ревю
„Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир.“
Чудех се кой цитат ще е най-подходящ за начало на материала, но ми беше трудно да избера само един. По-надолу ще срещнете още няколко, а скоро ще подготвя и публикация само за тях, защото никак не са малко, но могат да ви дадат добра представа дали „Доброжелателните“ (изд. Колибри, превод от френски език: Георги Ангелов) от Джонатан Лител ще ви допадне.
Днес успях да довърша книгата. Близо месец ми отне прочитането ѝ, но обемът и начинът, по който е оформена, е доста предизвикателен за всеки читател. 815 страници, в които се съдържат няколко глави, плътен текст и (за мен поне) по-дребен шрифт. Допълнително на това в „Доброжелателните“ диалозите не са отделени, а са сред текста – похват, познат ми от други автори, та това не ми беше препъни камък. Казвам последното, защото се сещам за полемиките, които предизвика „Поразените“ на Теодора Димова точно заради оформянето на текста.
Романът на Лител ме наблюдаваше обвинително от рафта цели пет години. Не посягах към него, защото ме плашеше обемът (което не ми попречи да я купя едно време), а и след много прочетени ревюта си затвърждавах, че тази книга ще ми докара кошмари и графични картини, на които психиката ми можеше и да не издържи. Случвало ми се е с „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти преди три години и бях сигурна, че имам нужда от повече отсрочка преди да зачета нещо подобно. За сравнение между книгите на Джонатан Лител и Кормак Маккарти не може и да се говори, но очаквах емоцията от прочетеното да е сходна.
„Доброжелателните“ не е за хора със слаби сърца и нерви. Не случайно споменавам двете неща на едно място, защото различни части на книгата ще повлияят на човешките емоции, които ще породят във вас – притеснение, срам, гнус, ужас. За сметка на това обаче други части могат откровено да ви скъсат нервите, заради ненужното разтягане на локуми и видимо излишните елементи на романа. Както споменах и в Goodreads, въпреки някои отделни късчета на книгата, които не ми се понравиха, не мога да отрека, че Джонатан Лител е изградил комплексен сюжет, включващ толкова много различни аспекти на човешката природа, че може да ви се завие свят колко добре се е получило. Безспорен шедьовър, надхвърлящ границите на разумното, и базиран на истинските събития, случили се по време на Втората световна война. Всичко е разказано през очите на бившия нацистки офицер Максимилиан Ауе.
Но обикновените хора, от които е съставена Държавата – особено в несигурни времена – ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък. Нищо няма да разберете и ще се ядосвате, без полза нито за мен, нито за вас.
И при все цялото дълго въведение, което направих по-горе, се чудя как да продължа. Ако започна да говоря за всяко едно нещо, което се засяга в книгата, ревюто ще достигне невиждан обем, но междувременно ми се струва някак нечестно да спомена едни, а други да пропусна. Затова ще подходя по стария и утвърден метод, който използвам от години – ще обърна внимание на сюжета, героите и нещата, които ми харесаха, съответно и на тези, които не ми допаднаха. Държа да отбележа, че няма да навлизам в подробности относно главни елементи, които биха могли да се приемат и като издаване на сюжета.
Решите ли да похванете „Доброжелателните“, трябва да знаете, че ви чака трудна, с тематиките си, книга. Сюжетът е движен от две главни линии – зараждащия се световен конфликт, който прераства във война, и животът и личността на главния герой Ауе. През по-голямата част двете вървят успоредно, но има и моменти, в които едната линия започва да има сериозен превез над втората. Повечето от нас знаят събитията, довели до Втората световна война. Знаят за амбициите на германския лидер Адолф Хитлер, знаят и за геноцида, налаган близо десет години над еврейския народ, циганите и избиването на мирното население, живяло на териториите на окупираните земи. Но можете ли да си представите всичко това, описано от първо лице? Ако не знаете, се пригответе за смразяващи подробности, които ще спрат дишането ви за секунди. Ако пък сте от хората, които визуализират прочетенето (аз не съм от тях), тогава предполагам, че преживяването от прочетеното ще е още по-трудно.
Мислено издърпвах около себе си не само чаршафите и завивките, но и целия апартамент, обвивах с тях тялото си, бе топло и успокояващо като утроба, от която не исках никога да изляза, тъмен, безмълвен, разтеглив рай, раздвижван единствено от биенето на сърцето и пулсиращата кръв, безкрайна, органична симфония, не ми трябваше никаква фрау Земпке, а плацента, плувах в потта си като в утробна течност и ми се искаше раждането да не съществува.
Както споменах, личността и животът на Максимилиан Ауе са не по-малко важни за събитията, случили се в книгата. Предстои ви да срещнете човек, който е бил действащо лице по време на тези десет години. Човек, който след преживяното в детството му (не знам какво си представяте, когато прочетете това, но съм сигурна, че не сте дори близо до цялата истина), е успял да се превърне в умен интелектуалец, който се интересува от философия, литература и класическа музика. Всичко това обаче е един добре изграден параван, който скрива какво се случва в душата му, какви виждания има за света и какво всъщност прави или не във връзка с това. Ауе, напук на всички мои очаквания, ми остана симпатичен докрая на книгата, но не заради всички зверства, които е виждал и извършвал, а заради това, че признаваше вижданията си, които не винаги бяха в унисон с тези на лидерите му. Максимилиан Ауе е циничен, вулгарен и нарича нещата с истинските им имена. Ще излъжа, ако кажа, че през цялото време разбирах мотивите му, но има нещо в него, което примамва вниманието и доверието на читателя към него, както нощната пеперуда е привлечена от огъня.
„Доброжелателните“ засяга доста щекотливи теми, като започнем първо с войната и ефектите, които тя има върху хората – желание за власт, изпадане в крайности, гладуване на фронта, убийства. Но не на последно място читателят става свидетел, пък било то и под художествена форма, на влиянието на войната, което оказва върху психиката. Докато войниците на фронта няма какво да ядат и измират от студ, защото не са подсигурени с дрехи и обувки за съответните метеорологични условия, в градовете хората празнуват, пият и вдигат купони в бункерите, докато от небето се сипят бомби. Докато едни офицери започват да полудяват от всичко видяно и преживяно, други се настървяват още повече да убиват и сеят смърт под път и над път. Тези крайности са толкова контрастни, че на моменти акълът ми не ги побираше, но съм склонна да приема, че е много възможно да се е случвало.
Но въпреки отпуснатостта, от тялото ми извираше някаква оголена тревога, изтичаше от него, подобно на капчици разтопен сняг, които падат върху другите клони и иглички отдолу. Тази тревога безмълвно ме разяждаше. Подобно на диво животно, което рови в козината си, за да открие причината за болката, подобно на инатливо и разгневено на непокорните си играчки дете, се опитвах да назова мъката си.
Но не всичко се върти около войната – семейните, приятелските и работните отношения също заемат главна част от книгата. Човекът като отделен индивид и той като част от обществото почти никога не са едно и също нещо. Въпросното заключение не е изненадващо само по себе си, но в „Доброжелателните“ ще успеете да проследите много ясно разликите между двете. Максимилиан Ауе на първо време е обикновен човек, чиито вътрешни терзания, белези и разбирания разкъсват физическата му обвивка и го карат цял живот да преминава през психическите изпитания като на маратон. Но всичко си има граници, чиито последици, след като бъдат преминати, са катастрофални.
Колкото и да не харесах някои конкретни неща в книгата, за почти всички от тях имам обяснение защо са важни елементи за историята. Остана ми едно единствено, за което не намирам резон – изпражненията. Те са под всякаква форма, нав-ся-къ-де. Те са на фронта, в кабинети, тоалетни, в разрушени домове, по гори, в скъпи имения. Сигурна съм, че има някаква символика зад идеята за тях, която авторът е искал да загатне на читателя, но на мен ми изглеждаха като често повтарящ се детайл, чийто единствен смисъл е да вкара смут и скандал.
Навлезе в шубраците. Бяха доста гъсти, трябваше да се заобикалят големите храсти, невъзможно бе да се върви направо; капки вода се стичаха от листата и падаха върху шапките и ръцете ни; на земята, мокрите мъртви листа изпускаха силна миризма на пръст и хумус, която бе много приятна, наситена и ободряваща, но ми навяваше злополучни спомени. Обзе ме горчива мъка: Ето какво направиха с мен, казвах си, човек, който не може да види гора, без да си помисли за общ гроб.
Ако сте стигнали до края на ревюто, поздравления. Май това ще се окаже най-дългото, което съм писала някога, но имайте предвид, че много неща дори не съм включила в него. „Доброжелателните“ е книга, която не е за всеки – ако сте с по-лабилна психика и визуализирате в главата си прочетенето, е твърде възможно в някакъв момент да ви дойде в повече. Джонатан Лител е направил огромно проучване по темата, в продължение на години, като водещият му мотив за подхващането и изграждането на книгата по-точно определения начин (както самият той споделя в едно свое интервю с Le Monde през 2006г.), е, че е искал да даде глас на извършителите. Неочаквания фурор, който предизвиква в световен мащаб, се дължи на много фактори, които изпълват страниците – историческата фикция, чието действие стъпва на събитията по време на Втората световна война, разглежда не само военните действия, но и морала, ценностите и психиката, които биват смачкани на топка като лист хартия и захвърлени в близкото кошче за боклук. Джонатан Лител умее да борави с думите и да ви жегне много на дълбоко, а неговият герой, Макс Ауе, ще ви изпълни едновременно с омраза и разбиране. Трудно е да си обобщя кратко мислите, защото наистина не го намирам за възможно. Прочетете ли книгата, ще ме разберете напълно, сигурна съм.
Още ревюта за шедьовъра на Лител може да срещнете и в Книголандия, Литературата днес, Библиотеката.