„Авиатор“ – Евгений Водолазкин / Ревю
Обещах си, че ще напиша мнението си за тази книга, но само когато поотлежи в главата ми, а ето и че дойде моментът.
Четях „Авиатор“ (изд. „Лист“, превод от руски Здравка Петрова) от Евгений Водолазкин в края на лятото или дори по-скоро в началото на есента – в онези моменти, когато слънцето подлъгващо ви гали през прозореца, за да излезете и да му се порадвате, а направите ли го, хладният край на септември ви обгръща като с перелина и няма ни следа от топлите лъчи. Това, оказа се, е бил най-подходящият момент за нея.
Започвам с такъв увод, защото творбата на Евгений Водолазкин го заслужава, и колкото и думи да кажа няма да успея да ви пресъздам усещането от прочита ѝ. А това е една от малкото книги, която успя да повлияе на възприятията ми. Не ме разбирайте погрешно, всички ми вляят по някакъв начин, но „Авиатор“ ме накара да се замисля над много неща, които подминавам в ежедневието си, които заслужават своето място в паметта, и които трябва да предаваме нататък.
“Да, всеки човек има свои собствени спомени, но нали съществуват неща, които се изживяват и залягат в паметта еднакво. Политиката, историята, литературата – те да, възприемат се различно. Но шумът на дъжда, нощното шумолене на листата – и милион други неща – всичко това ни обединява.”
Непрекъснато обяснявам за първите ми срещи с автори, което осъзнавам, че може да ви дотяга на моменти, но няма как да избягам от това. С течение на времето успях доста добре да развия усещането си за преценка на четива – дали ще са моето или не, затова и много малко от прочетените от мен книги са били разочарование. Също така се старая да се запознавам с нови и нови автори, от което пък следва това изказване, което ще срещнете в много мои ревюта: „тази първа среща беше забележителна/страхотна/запомняща се и т.н.“ Та, няма да ви изненадам като ви кажа, че тази среща, първата, с Водолазкин, беше като глътка въздух. Като онова, от което сте имали нужда, но не сте съзнавали, че е така. Онези внушителни думи, които дори не сте знаели, че трябва да прочетете.
Образът на Инокентий Платонов, главният герой в „Авиатор“, ще завладее сетивата ви със своя начин на мислене и приемане на света. Книгата е построена като дневник, чрез който в продължение на страниците, читателят се запознава с живота, страховете и вижданията на героя. Той не си спомня кой е, къде е живял и какво е преживял. А когато си спомни нищо няма да е същото.
“Пиша това и по написаното сноват сенки, които някога бяха хора. Думите се разпадат на прах: не могат и не могат да се подредят в хора.”
Замисляли ли сте се, че когато някой ви разказва минали събития, винаги се изброяват безброй точни и конкретни неща, без да се обръща внимание на малките детайли, които вкарват живот на описаното – звуците, ароматите, чувствата, които са се породили у разказващия. Тези особености на картината не влизат разказите, спомените. Те остават незабележими и загубени завинаги, ако не се предават нататък. И ето в това е бедата. Паметта е коварно нещо, което понякога ни изневерява, но ако се научим да забелязваме тези малки подробности около нас, това би било спасението ни към разбирането на света. Би била сламката, за която да се хванем.
Поради забързаното ни ежедневие неглижираме малките неща. Звучи много клиширано, но е така. Точно малките неща всъщност правят живота поносим, хубав и цветен. Евгений Водолазкин успя да ме накара да се чувствам виновно, че съм пренебрегвала точно тях – дребните на вид особености, за които никой не говори, никой не записва, никой не си спомня. А те потъват във времето забравени и загубени завинаги.
Опитвам се да пресъздам онзи свят, който си е отишъл завинаги, а се получават само жалки отломки. И едно такова чувство – не знам как да го изразя правилно… В тогавашния свят ние бяхме различни, чужди помежду си, често врагове, но като погледна сега – излиза, че с нещо и близки. Имахме общо време, а това, както се оказва, е страшно много. То ни свързваше. Аз изпитвам страх от това, че днес всичките са ми чужди. Всички освен Анастасия и Гайгер. Близките ми са само двама, а по-рано – целият свят.
Не ви казах кой знае колко за самата книга, защото наистина и до ден днешен не успявам да събера най-точно мислите си. Но едно мога да ви кажа със сигурност – това е книга, която трябва да усетите. Такава, в която трябва да потънете сред улиците, чувствата, посланията. Защото да си „Авиатор“ в две различни времена има своите отрицателни, но и безспорно положителни страни.
Още за книгата може да прочетете и в Библиотеката.