Автори, чиито книги купувам веднага
Хората са казали, че четенето на книги и купуването на книги са две отделни хобита. И не са сгрешили – в последните месеци имам чувството, че за всяка прочетена книга се възнаграждавам с купуването на четири-пет нови. Не ме разбирайте погрешно – не се оплаквам, ама хич, от това, но осъзнавам, че мястото по рафтовете вкъщи вече е доста, доста ограничено и ще трябва да помисля за разширяване на пространството за книги.
Следя всичко ново на книжния пазар, което излиза или предстои да излезе, и, за жалост, разумът не винаги успява да надделее, когато погледна към всички непрочетени книги вкъщи. Но ако успея да се разубедя за някое четиво, че не ми е необходимо, то почти на сто процента няма да е написано от някои от авторите, за които ще ви говоря в този материал.
Писателите, които са успели да спечелят вниманието и уважението за читателите, не са много. Но пък както се казва – качеството е много по-важно от количеството. Всеки от споменатите тук се е издигнал в собствените ми очи като човек, успял да докосне някое късче от мен – дали с незабравима атмосфера, дали със зашеметяващ сюжет, дали с припознаването ми в някои герои, дали с емоцията, която са оставили в мен. Затова ви каня на обиколка през осем от любимите ми автори, чиито творби купувам автоматично, без дори да чета анотации. А вие имате ли такива?
Първата ми среща с Дмитрий Глуховски беше чрез препоръка от приятел. Дали ако не ми беше дал „Метро 2033“ някога книгите на руския автор щяха да попаднат в полезрението ми? Who knows.
След прочитането на първата епична книга от поредицата Метро, прочетох и втората, но трябваше да чакам докато последната излезе на български език. Така неусетно в някакъв момент вече бях изчела всичко от него – „Здрач“, „Бъдеще“, „Разкази за родината“, „Текст“, трилогията, а също така изслушах и „Граничен пост“ в Сторител. Това, в което (за мен) Глуховски е ненадминат, е изграждането на антиутопични светове. Думите му описват толкова интригуващи и интересни условия на живот (обикновено след разруха), че мога да чета с дни само за това.
Най-най-хубавото нещо на света беше, че Дмитрий Глуховски посети България и имах възможността да го видя, да го чуя на живо как говори за нещата, в които вярва, и абе изобщо – неописуемо изживяване беше. Имаме goofy селфи заедно, а в любимата ми негова творба – „Здрач“, вече има автограф.
Кормак Маккарти е един от онези автори, които не искаш да спреш да четеш, а също така и се упрекваш защо не си открил по-рано. Спомням си, че покрай една промоция на Ozone.bg, в далечната 2017г, реших да си закупя „Пътят“ и „Тук няма място за старци“, и то защото бях чела повече информация за „Кървав меридиан“. Доста любопитно ми стана какво ли ме очаква сред страниците, но определено не бях подготвена. Стилът на Маккарти е доста отличаващ се – откровен, болезнен и наричайки нещата с истинските им думи. Да не говорим, че при него структурирането на текста е особено и отнема време за адаптиране на читателя към него.
Прочела съм всичко, което е излязло на българския книжен пазар от автора, като с ръка на сърце мога да твърдя, че четирите книги – „Пътят“, „Тук няма място за старци“, „Кървав меридиан или вечерното зарево на Запада“ и „Сънсет Лимитид“, освен оформянето на текста, нямат нищо общо. Четири различни по разглеждани теми, различни като жанр книги. Харесвам всяка от тях, заради едно или друго, но може би първата ми среща с Кормак Маккарти ще ми остане най-любима. А именно „Пътят“.
Няма как такъв списък да мине без споменаването на Стивън Кинг, па макар и да не влиза с пълна сила в тази категория. Казвам го, защото когато започнах да чета по-редовно, започнах именно с книгите на Краля на ужаса. „Торба с кости“ хвърли светлина към жанр, който даже не знаех, че ще заобичам толкова много. В рамките на няколко месеца четях само книги на г-н Кинг, коя от коя по-добра и по-култова, но за жалост стигнах момента на насищане – вече знаех какво ще стане в книгата, която подхващах, не можех да оценя всяка книга подобаващо и честно да си кажа, ми досади. Върл фен съм на творбите му, но не мога да си изкривя душата – доста голяма част от тях са с претупан и скалъпен край, което ми действа демотивиращо, а дори и ядосващо.
Та, Стивън Кинг попада в този материал, защото е незаменим и любим мой автор, но определено не купувам всяка негова излязла книга.
Любимите ми негови четива са: „Дългата разходка“, „Гняв“, „Особени сезони“, „22 ноември 1963“, „Мъртвата зона“, „Гробище за домашни любимци“, „Неизживени спомени“ и още, и още.
Толкова много, ама наистина много, бях слушала за Дона Тарт и нейния „Щиглецът“, че чак главата ми беше пламнала. Бях си казала, че с този обем (960 страници с дребен шрифт), няма абсолютно никакъв шанс да я започна, пък камо ли да я прочета. Изобщо Тарт не влизаше в плановете ми за четене – вярно, че има малко книги (само три) и всяка една отнема на авторката около десет години за написването, ама всичките са огромни.
Ето така, скъпи приятели, бях на крачка да изпусна четива, които щяха да бележат и променят читателския ми живот. Но, добре че, се захванах да прочета „4 3 2 1“ от Пол Остър, която е още повече страници, и след това вече нямах този страх от големи книги. Пречупих се, а това отпуши толкова незабравими срещи със страхотни светове и нови любими автори.
„Щиглецът“ ме запозна със стила на Дона Тарт и най-накрая разбрах защо толкова много хора я харесват и чакат с нетърпение следващата ѝ книга. Умението ѝ да изгражда атмосферата в книгата като един от главните герой – толкова осезаема и плътна, е ненадминато. А пълнокръвните образи, които изпълват заглавията ѝ, са толкова истински, че чак е плашещо на моменти.
„Тайната история“ обаче остава мой фаворит за момента. Всичко в нея е толкова хипнотизиращо, комплексно, мрачно.
П.П. Оставила съм си „Малкият приятел“ за по-нататък, защото ми се ще да имам една Тарт в резерв – нещо като спасителен пояс срещу скуката.
Неведнъж съм казвала историята с това как „The Handmaid’s Tale“ на Маргарет Атууд привлече вниманието ми и как реално се сдобих с книгата в оригинал, защото тогава все още не беше излязла на български език. В краткост – тази книга винаги попадаше на челни места в класациите за най-добри антиутопии – жанр, които обожавам да чета, та беше въпрос на време да я изнамеря и започна. Много ми харесаха идеите в нея и колко актуална е дори към днешна дата. В творбите на Атууд няма нито една излишна дума – всяка си тежи на мястото и въздейства по неописуем начин на читателите.
Съвсем естествено продължих да чета останалите книги на Маргарет Атууд: „Каменното ложе“ – разказите в него ми харесаха; „Ясновидката“, която не ми беше много по вкуса и не на последно място „Заветите“ – дългоочакваното продължение на „Разказът на прислужницата“.
Определено тя е автор, който следя отблизо и всяка нейна нова книга на български език, бива закупена веднагически!
„Боен клуб“ е един от най-любимите ми филми, а разочарованието ми да разбера, след като го бях гледала, че всъщност е по книга, беше безкрайно голямо. Защото можех да прочета първо нея! Така всъщност открих Чък Паланюк – човекът, който говори за проблемите и темите на обществото, в което живеем, без свян и предразсъдъци. От болезнения материализъм, който малко по малко завзема живота ни, през масовите малоумни „ценности“, които голяма част от хората смятат за ок, та чак до сексуалните ориентации, които до ден днешен са тема на много спорове по света.
Не случайно бих казала, че Чък Паланюк не е автор за всеки. Не мога да го препоръчам на когото и да било, защото не съм сигурна дали ще понесе на голяма част. Идеите му са експресивни, сюжетът и героите – странни, езикът е циничен. Но именно в това е чарът му.
Лошата новина е, че именно, че е странен и въпреки това казващ истината по запомнящ се, и дори агресивен начин, автор като Паланюк не се продава добре в България, и съответно не е ясно дали изобщо новите му книги ще видят превод и издаване тук. Но пък винаги е вариант да се четат в оригинал, както аз правя от време на време.
Любимата ми негова книга, до момента, е „Оцелелият“, но също така харесвам (освен „Боен клуб“) „Haunted“ и „Невидими изчадия“.
Чували ли сте за Григорий Чхартишвили? Всъщност това е истинското име на писателя Борис Акунин. Под псевдонима си пише повечето книги, но има няколко, които не са художествени, зад които застава и с двете си имена – „Писателят и самоубийството“ и „Гробищни истории“. Точно с тези две книги ме спечели като читател.
„Писателят и самоубийството“ е грандиозен труд, разглеждащ самоубийството от всякакви гледни точки – териториални, религиозни, времеви, като примката малко по-малко се стяга около самите писатели, които са посегнали на живота си. Изключително четиво, което препоръчвам на всеки, които се интересува от тематиката.
„Гробищни истории“ пък от своя страна е странно, на пръв поглед, изградена книга – тя съдържа както нехудожествена част, така и художествена. Краткото резюме е, че авторът посещава шест от най-известните гробища в света и пише по един нехудожествен информативен материал, който съдържа и любопитни детайли (написан от Чхартишвили), и един художествен такъв, развиващ се на същата локация (написан от Акунин). Звучи странно, но е много сполучливо – откъде иначе ще разбереш, че последното желание на полския композитор Шопен, който е живял и умира в Париж, е сърцето му да бъде занесено и съхранено във Варшава. Самият той е погребан в Париж, но сърцето му до ден днешен е във варшавската църква „Свети Кръст“. Ей такива ми ти интересни неща може да научите от тези книги.
Харесвам и поредицата на Акунин за Ераст Фандорин, но за жалост още не съм я изчела цялата.
Този автор също открих случайно, след като гледах филм, който се запамети в съзнанието ми веднага. След това разбрах, че е по книга и всичко останало е ясно вече (нещо подобно на историята за Паланюк). Филмът беше „Непорочните самоубийства“, който показва в дълбочина едно нефункциониращо семейство, което ще ви разбие на парченца. Авторът на книгата е Джефри Юдженидис и много дълго време исках да прочета първо точно тази книга, но все не стигах до нея. Оказа се, че ще се запозная с творчеството на писателя посредством друга негова, много известна книга, а именно „Мидълсекс“. Боже, колко ми хареса! Думите се изливат на страниците, оформяйки и представяйки на читателите историята на гръцки род, заминал с последни сили и много късмет за Америка. Толкова интимно е описана съдбата на всички герои, че няма как да не ви мине през ума, че наблюдавате от първо лице всичко случващо се в къщата на семейството. А, да, да не забравя да спомена – носител е на Пулицър за 2003г.
След като приключих с „Мидълсекс“ прочетох и „Непорочните самоубийства“, а след това подхванах „Брачната фабула“. Установих, че както при Кинг, явно се получава пренасищане с автора, и спрях без да я довърша. Но определено мисля да я прочета тези дни – защо не. Колко са едни близо 600 страници?!
Е, а кои са вашите любими автори, чиито книги нямате търпение да излязат?