„Заветите“ – Маргарет Атууд / Ревю
Не е никаква тайна, че „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд е една от любимите ми книги. Реалистична, плашеща, превъзходно написана и на моменти трудна за преглъщане, тя излиза през далечната 1985 г. и до ден днешен застава на челни места в класациите за най-добри антиутопии на всички времена. През 2017 г. се състоя премиерата на едноименния сериал, който, без да преиначавам, е зашеметяваща продукция. Актьорите, играта, сценарият, музиката, атмосферата – всеки елемент е изпипан до най-малкия детайл. За момента има три сезона, като се очаква догодина зрителите да гледат и финалния четвърти. Първият доста се припокрива с романа, а следващите доразвиват събитията след края му.
Казвам ви всичко това, защото все пак ще ви говоря за литературното събития на 2019 г., а именно публикуването на „Заветите“ (изд. Orange Books) – продължението на „Разказът на прислужницата“. Книга, която читателите се надяват да видят от толкова време, дори и да не са знаели, че изобщо се пише. В нея Маргарет Атууд дава отговори на голяма част от възникналите въпроси, но също така задава и куп нови.
Истината може да предизвика сериозни неприятности за хората, ако не е предназначена за техните уши.
Събитията в „Заветите“ се развиват петнайсет години след тези в „Разказът на прислужницата“. Продължението е структурирано по различен начин. Маргарет Атууд представя на читателя три жени, които нямат нищо общо помежду си – Агнес, дъщеря на високопоставен Командир в република Галаад, Дейзи – тийнейджърка и върла анти-Гаалад активистка, живееща в Канада, и Леля Лидия, която няма как да сте забравили от първата книга. Историята скача от един персонаж на друг, лавира между минало и настояще, постепенно започва да се навързва и с всяка следваща главата подрежда отдавна разпиления пъзел.
Както „Заветите“ се доближава до първата книга, така и коренно се различава. Като че ли е по-малко шокираща, но е също толкова откровена и информативна. Маргарет Атууд разкрива много повече подробности относно възникването на Галаад и основите, на които е стъпил, и ни показва колко е крехък въпреки фасадата, която се опитва да поддържа. Бих посочила като минус впечатлението, че историята сякаш върви в следната последователност: „Разказът на прислужницата“, сериалът и чак след това „Заветите“. Казвам го само защото романът ми се стори като логично продължение на третия сезон на сериала.
Не вярваш, че небето се продънва, преди къс от него да ти падне на главата.
Героите са интригуващи, реалистични и добре изградени. Всеки от тях държи важно парченце от гореспоменатия пъзел и когато разберете какво е то, ще се изненадате. Безспорната ми любимка и от двете книги е Леля Лидия. Още в „Разказът на прислужницата“ исках да разбера повече за нея – как е станала такава, каква е била някога, преобразила ли се е след настъпването на режима, или винаги е била толкова безкрупулен и откровено жесток човек. Изключително съм доволна, че тя е един от персонажите, който споделя миналото си и чийто живот читателят може да проследи. Именно Леля Лидия хвърля светлина върху създаването на Галаад и света преди и след това.
Прелиствах книгата доста бързо, но същевременно и внимателно, защото исках да попия великолепния стил на Атууд. Малко са авторите, при които всяка написана дума тежи на мястото си. Няма шикалкавене, няма пълнеж. Всичко е гениално до последния знак. Нейното майсторство ме покори още докато четях първата книга за антиутопичния ѝ свят на английски – бях меко казано поразена. „Заветите“ не е изключение, така че заслужава цялото ви внимание, а и съм сигурна, че се нуждаете от отговори. Не забравяйте обаче какво споделя Маргарет Атууд в интервю: „Няма да кажа на читателите си какво да мислят“.
Няма безпогрешни формули, защото малко неща в историята са неизбежни.
Както неведнъж съм изтъквала, най-интересното за мен в антиутопиите не е единствено сюжетът, но и подробностите около изградения в книгата свят. В този ред на мисли, „Заветите“ дава много по-ясна представа за Галаад и унищожителната му идеология. Щеше ми се обаче да бяха включени още детайли относно самите влиятелни семейства, които живеят там като царе, политиката с другите (по-нормални) държави и събитията, последвали сюжета. Няма да се спирам по-изчерпателно на тази част, защото може да ви издам нещо ключово.
„Заветите“ на Маргарет Атууд е достойното продължение, което всички читатели очакваха. Брилянтно и безкомпромисно написана, тя е истинско удоволствие за сетивата. Подобно на „Разказът на прислужницата“, случващото се ще ви накара дълбоко да се замислите за обществото и света, в които живеем, а приликите между фикцията и реалността със сигурност ще ви подействат отрезвяващо. И обезпокояващо. Прочетете книгата на Атууд, защото всеки заслужава да научи края на тази близка, но и толкова далечна от нас самите история. История, която ще ви разтърси, и най-вече история, над която ще размишлявате дълго.
Ревюто е публикувано за пръв път в “Аз чета”.