„Мидълсекс“ в цитати
Мислех да подготвя материал с всякакви цитати, но както винаги не става така, както съм планирала. Сред всички изваждани от мен откъси през годините, се открояват няколко книги, от които имам чувството, че съм си записала половината съдържание. Не мога да стигна до консенсус със себе си кой цитат от книгата да включа в поста, се замислих, че въпросните книги заслужават цялото внимание на света.
И така, първият такъв пост ще бъде за „Мидълсекс“ (изд. Жанет 45) от Джефри Юдженидис. Книгата прочетох през 2018г, и без да си давам сметка, съм вадила на поразия цели абзаци. Накратко за сюжета: историята разказва за Калиопа Стефанидис и трите поколения на гръцко-американското ѝ семейство Стефанидис, чието начало започва в малко село с изглед към планина Олимп. Наложителното заминаване, причинено от политическата обстановка, донася на семейството редица от събития и решения, които ще преобърнат всичко след много години на американска земя. Комплексен роман, който няма как да опиша кратко, съчетаващ в себе си всичко, от което един читател има нужда – любов, традиции, семейни трудности, порастване, объркване и още няколко пъти по толкова. Обожавам Юдженидис от тази първа среща с него, защото умее да те грабне от самото начало и да задържи вниманието ти докрая. Изумителна е.
“В случая няма никаква патриархална линейност. Ние, гърците, се женим във формата на кръг, за да си набием в главата основните съпружески факти: за да си щастлив, трябва да намериш разнообразие в повторението; за да вървиш напред, трябва да се върнеш там, откъдето си тръгнал.”
“Тази вечер, по средата на Втората световна война, след малко ще започне серенада. Само след няколко минути. Ако се заслушате, може да чуете как се отваря прозорец, как в мундщука на инструмента е сложен нов платък. Музиката, с която е започнало всичко и от която, може да се каже, зависи цялото ми съществуване, ще прозвучи след малко.”
“Усещане, че всички сме тленни, на което ни навеждат остаряващи роднини, обземаше Милтън, като гледаше как баща му се прегърбва над бюрото да изследва един мъртъв език, издал напред наслюнчената си устна.”
“От самото начало между дядо ми и мен съществуваше странно равновесие. Когато аз изплаках за пръв път, Лефти онемя; докато той постепенно губеше сетивата си, аз започвах да виждам, да усещам, да чувам и да помня всичко.”
“Отщяло й се да бъде на тая земя. Отщяло й се да бъде в Америка. Уморила се да живее. Ставало й все по-трудно да се качва по стълбите. Животът на жената свършвал, щом съпругът й умре. Някой я бил урочасал.”
“Повлияни от този стар аристократичен летен курорт от XIX век, ние с Джули също се държахме старомодно. Обсъждахме купуването на обща къща, без дори двамата да сме спали заедно. Но, разбира се, нито веднъж не споменахме любов или брак. Говорехме само за първоначалните вноски.”
“Но все пак човек може да направи само онова, на което е способен. Ако тази история се окаже написана само за мен самия, така да бъде. Но аз усещам, че не е така. Усещам, че ти си някъде там, читателю. Това е единственият вид интимност, която мога да понеса. Само ние двамата, тук, в тъмното.”
“Имаше нещо изключително привлекателно в съчетанието на цветовете при нея — рижите точици, плуващи по млечнобялата кожа, златните отблясъци, ягодовочервената коса. Да я гледаш, беше все едно да съзерцаваш есента.”
“Екстаз. От гръцката дума екстазис, която означава не това, което си мислите. Не означава еуфория, кулминация на сексуалния акт или дори щастие. Означава буквално: състояние на изместване, когато излизаш извън сетивата си.”
“Чехов беше прав. Ако на стената има пушка, тя трябва да гръмне. Но в истинския живот никога не знаеш къде виси пушката. Пистолетът, който баща ми държеше под възглавницата си, не даде и един изстрел. Както и ловджийската пушка над камината в къщата на Обекта. Но в кабинета на спешното отделение нещата стояха другояче. Нямаше пушек, миризма на барут, не се чу нищо. Само по реакцията на лекаря и сестрата си пролича, че моето тяло се оказа на висотата на повествователните изисквания.”
“Някои хора наследяват къщи; други — картини или застраховани за огромни суми лъкове за цигулка. Трети получават японски тансу или прочуто име. А на мен се падна един рецесивен ген в петата хромозома и всички последици, до които той водеше.”
“Колкото по-широко се усмихват хората, толкова по-лоши са новините. Милтън сияеше насреща й, изпотен в костюма си на райета. И копчето с трагедията отново блестеше под слънцето.”
“Баба ми и дядо ми бяха побягнали от своя дом заради война. Сега, петдесет и две години по-късно, аз бягах от себе си. И имах чувството, че също си спасявам живота. Бягах с малко пари в джоба и под фалшивото име на новия си пол. Вместо кораб да ме пренесе през океана, поредица от автомобили ме откараха от единия до другия край на един континент. Също като Лефти и Дездемона, аз се превръщах в нов човек и не знаех какво ще се случи с мен в новия свят.”
“Природата не ми носеше никаква утеха. Околният свят беше свършил. Където и да идех, не можех да избягам от себе си.”
“Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в ум.”
“Мислех си колко е удивително това, че на света има толкова много хора, всеки със своя живот. Навред наоколо хората се занимаваха с какво ли не — имаха парични проблеми, любовни терзания, тревоги в училище. Влюбваха се, женеха се, постъпваха в наркоклиники, учеха се да карат зимни кънки, слагаха очила, учеха за изпити, пробваха дрехи, подстригваха се и се раждаха. В някои къщи хората остаряваха, разболяваха се и умираха, като оставяха другите да скърбят. Случваше се незабелязано през цялото време и всъщност точно това имаше значение. Истински значимото нещо в живота, онова, което му придава тежест, е смъртта. Погледната от този ъгъл, метаморфозата на моето тяло беше незначително събитие. Само един сводник би се заинтересувал от нея.”