„Империята трябва да умре“ – Михаил Зигар / Ревю
Симпатични времена!” – иронизира в дневника си Николай II. Императорът се владее невероятно добре. Той вече изобщо не контролира страната, само откъслечно научава за случващото се.”
Улавям се, че през последните години историята ме привлича много повече, отколкото когато и да било преди. Естествено, че сухият стил, който ни е познат от учебниците, не ми е най-любим (имам проблеми с помненето на числа, независимо дали говорим за дати, години или за телефонни номера), но ако няма други източници, нямам и избор. Събитията от Втората световна война винаги са ми били интересни, ала така и не бях обръщала особено внимание на Първата, която е много по-повратен момент за всички замесени.
Само преди сто години е имало Османска, Австро-Унгарска, Британска и Руска империя. “Империята трябва да умре” (изд. “Жанет 45”, превод: Здравка Петрова) от Михаил Зигар обрисува последните двайсет години на Руската – края на семейство Романови, бунтовете, революциите, съдбите на творците и какво ли още не е преплетено по толкова умел начин, все едно четете художествена литература.
Както споменах по-горе, Зигар обхваща случилото се в Руската империя, довело по един или друг начин до краха ѝ. Искам да ви уверя, че въпреки обема на книгата (1000 страници), в нея няма да срещнете сух текст, който се чете трудно. Даже напротив, първо ще ви направи впечатление колко различно е структурирано съдържанието – всяка глава е не повече от четири страници и с интригуващо заглавие. След това ще се изненадате колко интересно и ясно е написана, което за мен е много добро попадение, предвид броя на героите и всички събития, развиващи се паралелно.
Александра и Распутин най-много не харесват върховния главнокомандращ Николай Николаевич. В столицата се говори, че отношенията между проповедника и върховния главнокомандващ се развалили, когато Распутин искал да отиде в Ставката и изпратил на Николай Николаевич такава телеграма: “Ще дойда, ще те утеша”, а князът отговорил: “Ела. Ще те обеся”.
Михаил Зигар е журналист по професия. Трудът му започва с уточнението, че е изграден изцяло по правилата на журналистиката: “сякаш всички герои са живи и бих могъл да взема интервю от всекиго”. Бих казала, че този принцип диктува атмосферата в “Империята трябва да умре” – поднесена честно, без заобикалки, с интересни подробности относно личностите в нея. Също така прави впечатление, че събитията са предадени чрез действията на въпросните личности, което хем е добър подход, хем не. Казвам, че не е, защото читателят не получава обяснение за част от случващото се.
Книгата проследява историята през очите както на писатели, свещеници и терористи, така и на генерали, царе и революционери. Ще научите повече за Лев Толстой, Максим Горки, Антон Чехов, Игор Стравински, Сергей Рахманинов и не на последно място – императорското семейство Романови, Григорий Распутин, политиците, дърпали конците на империята, и революционерите Владимир Ленин, Лев Троцки и Александър Керенски. Те представляват доста малка част от всички, чиито животи проследява трудът на Зигар.
Странното е, че е възможно да прочетете няколко реда за някого на страница 90, после той да не се споменава никъде, а на страница 800 пак да видите името му и да се сетите какво сте разбрали за него от въпросните няколко реда. Интересен подход на Михаил Зигар – всяка личност е свързана с някаква отличителна асоциация, която се запаметява в главата на читателя. Както винаги, дребните детайли и брънки водят до необратими последствия.
Нулевите години на XX век са период на максимална популярност на Русия в чужбина. Нито преди, нито след това руските хора не са били толкова влиятелни в Европа. “Именно през този период Европа откри за себе си Русия – пише Съмърсет Моъм, служител на британското разузнаване, в романа “Ашендър, или Британски агент”. – Всички четяха руските прозаици, руските танцьори покориха цивилизования свят, руските композитори докоснаха душевните струни у хора, които започваха да се уморяват от Вагнер. Руското изкуство се стовари върху Европа като грипна епидемия.
Като говорим за края на Руската империя, няма как да не обърнем внимание на последния руски император Николай II и семейството му. Започнах книгата предимно защото исках да науча повече за тях. Навсякъде можете да прочетете за съдбата им, но ми беше интересно да разбера какво точно е довело до нея.
Тук ще се сблъскате с управлението на императорското семейство, което е определяно от всякакви фактори. Решения са вземат на ръба на отчаянието, през повечето време са водещи емоции, а вярата и уповаването на един мним монах ще предизвикат краха на властта, просъществувала повече от 190 години. Освен това ще научите и много за политиката на Руската империя – всички главни министри и генерали заемат своето почетно място в историята. Ще прозрете подмолните задкулисни игри, какви са били предпоставките за революциите, откъде са тръгнали Ленин и Троцки и как още преди сто години фалшивите новини са били способни да диктуват настроенията на народа.
Горки е учуден, че “всички вчерашни анархисти днес са патриоти и почитатели на държавата”.
Михаил Зигар е добавил доста бележки, с които показва паралелите между Руската империя и Русия в наши дни. Отчайващо е за пореден път да се увериш, че историята се повтаря и всеки следващ цикъл в никакъв случай не е по-безболезнен и по-добър от предишния. Докато четях, многократно си задавах въпроса защо Михаил Зигар продължава да живее в Русия (и дори как все още е жив). Може да са стереотипи, но всички знаем какво се случва на хората, които говорят открито за кирливите ризи на Руската империя/СССР/Русия.
“Империята трябва да умре” е нестандартно оформен очерк за края на една от най-могъщите сили, съществували някога. Няма да имате време да скучаете или да се отчайвате от множестото дати, години или герои. Ще получите възможността да надникнете в животите на хора от управлението, револционери, композитори и писатели. Изключителният труд на Михаил Зигар заслужава да се прочете и е сред най-силните книги, на които попаднах през 2019 година.
*Ревюто е публикувано за пръв път в “Аз чета” 🙂