“Червеното пиано” – Джош Малерман / Ревю

“Червеното пиано” (изд. Deja Book) от Джош Малерман е третата книга на автора, която излезе в България. Резюмето отзад на книгата обещава нескрит ужас и тайни в дебрите на пустинята Намиб. Това е втората книга, която чета на Малерман, след “Кутия за птици”, която неимоверно ми хареса. Има нещо общо между двете книги – и в двете е заложена интересна идея. Но за жалост това е единственото общо между тях.

Както вече споменах, Малермановата “Кутия за птици” ми хареса заради тягосната и мрачна атмосфера. Тази книга успя да ме захвърли сред действието и да ме постави в размисъл относно “Какво бих направила аз, ако бях на мястото на главната геройня.”. Но въпреки дебюта на автора, излизането на “Червеното пиано” не събуди желание у мен да посегна към нея. Да, неоспоримо идеята е добра, но нелогичните детаили бяха толкова много, че довършването на книгата беше огромно предизвикателство за мен.

Накратно за сюжета: Насред Африка, дълбоко в пустинята Намиб, мистериозен звук поврежда оръжията и действа фатално на хората. След две провалени мисии, военните са в безизходица и решават да изпратят музикалната група “The Danes”, които ще направят пореден опит за откриване и елиминиране на звука. Месеци след рискованото начинание, в секретна болница, ставаме свидетели на събуждането на вокалиста на групата, чието състояние не предполага той да е жив. Всичките му кости са изпотрошени, но благодарение на експериментално лечение, той започва да се възстановява изумително бързо и да търси отговори, които може би ще му помогнат да намери приятелите си.

Накратко мога да обобщя впечатленията си за книгата така: Добра идея, лошо изпълнение. Вече споменах, че намирам за доста нелогични някои детаили в сюжета. Няма да се спирам на тази точка подробно, защото не искам ревюто да е пълно с разкрития от сюжета. Като пример за нелогичност мога да посоча следното: защо след две неуспешни мисии, включващи професионално обучени лица, военните решават, че точно група музиканти ще успее да разкрие голямата тайна и източника на звука. Вярно, че всички музиканти са бивши военни, но все пак не ми звучи като решение, което ще спаси света (което всъщност се очаква).

В книгата присъстват безброй кратки изречения, които дори да са имали някакъв търсен ефект, при мен донесоха само раздразнение. Наличието на много повторения също никак не ми допадна, предвид че не виждах смисъла от употребата им. Ако са били с цел натрупване на напрежение – не го забелязах. Имах чувството, че романът е трябвало да бъде n на брой думи и е имало нужда от безцелно запълване.

Ако едно четиво не ме накара да изпитам емоция, значи определено не е сработило с мен. Героите в книгата ми бяха сиви, леко абсурдни дори. Отношенията помежду им бяха нереалистични. Не харесах нито един герои (това не винаги е лошо), но не само че не ги харесах, а не ги и намразих. Не ми беше интересно и любопитно какво се е случило с тях или какво ще се случва с тях.

“Червеното пиано” се чете бързо, и при все това, на мен ми отне заветно много време. Наистина не почувствах подтикване от автора да разбера нещо за сюжета и героите. Рядко ми се е случвало да ми е безразлично за книга до такава степен. Начинът, по който е изграден романът не сработи с мен, но може да се окаже вашето любимо четиво. Аз смятам да преустановя опитите книги от автора. Имам опасения, че ще ме налегне същата незаинтересованост, която срещнах при третата книга на Малерман.

Прочетохте ли “Червеното пиано” и какво мислите за него? Споделете в коментари под публикацията 🙂

One Comment

Add a Comment

Your email address will not be published.