„Гробищни истории“ – Борис Акунин / Ревю

От край време бях хвърлила поглед към “Гробищни истории” (изд. Еднорог) на Борис Акунин, но сред купчината книги, която застрашаваше да ме затрупа, изобщо бях забравила за нея. До момента, в който бях поканена на двадесетгодишния юбилей на издателството и просто я видях. За пръв път я разгърнах и светкавично я взех!

Освен привличащото за мен описание на книгата, което обединява документалистика и художествени разкази, свързани с локациите (известни гробища по света, естествено), книгата грабва и с реални снимки на паметници от същите места, което автоматично (без да искате) ви превръща в голяма атракция в градския транспорт и където и да сте.

Тази година е предначертана от първи срещи с нови автори – Кормак Маккарти, Джон Гришам, Владимир Бартол, Виктор Пелевин, Маргарет Атууд и тук се появи и Борис Акунин. “Гробищни истории” всъщност е написана от двама автори, живеещи в едно тяло – есеистът Григорий Чхартишвили и неговото второ Аз – белетристът Борис Акунин. Първият ще ви въведе в историята на онези старинни некрополи, които носят историята на едно отминало и забравено време, а вторият ще ви потопи в мрак и тъмнина, в които ще срещнете познати и непознати страшилища.

Книгата за мен е изключително попадение, защото всъщност май се оказах тафофил като г-н Акунин. Авторът е тръгнал на своята обиколка с идеята да не посещава действащи гробища, където може да срещне процесии, тъжащи роднини, цветя. Искал е да отиде до места, които пазят минало и атмосфера, които няма как да усетите на съвременните такива. Интересът му върху отминалото време – къде отива то и какво става с хората, които са живели тогава, го отвежда до Старото Донско гробище в Москва, Хайгейтското гробище в Лондон, гробището Пер Лашез в Париж, Чуждестранното в Йокохама, Грийнуд в Ню Йорк и Еврейското гробище на Елеонската планина в Йерусалим. Искрено ми се прииска да мога да посетя поне три от изброените места, за да видя на живо с очите си описаното от Борис Акунин.

Всичко в книгата е изградено интересно – описанието и бележките на истинските паметници, любопитни факти за личностите. Например, знаехте ли, че известният композитор Шопен е издъхнал и погребан в Париж, но последното му желание е било да извадят сърцето му и да го занесат в родината му Полша? До ден днешен то се пази в базиликата „Светия кръст” във Варшава. Или пък какво всъщност представлява паметникът на Оскар Уайлд и защо е такъв?

“Чухчев, отличник в аналитичната криминалистика, не можеше да подмине още един съществен факт: на девети декември, тоест днес, се навършваха точно двеста години от пукясването, тоест смъртта на въпросната Салтичиха. Може веднъж на сто години да ги пускат привиденията малко да поизлязат по случай юбилея? Тя нали това крещеше: “Сто години няма да се видим!” Ако ще и хиляда, Николай нямаше нищо против.”

А разказите, ах разказите! Докато се разхождате сред паметници, катакомби, призраци и какво ли не, което съществува там, ще се смеете. О, да! Един автор трябва да има страхотен усет да комбинира хумора с .. ами с гробища. Но Акунин го може, защото ще задвижи колелцата в главата ви и за известно време ще сте далеч от мястото, на което се намирате, далеч от проблемите си, далеч от тревогите, защото ще се сблъскате с неотложните и creepy обстоятелства на едни други герои. А аз определено имах нужда от това, когато четях тези истории.

Определено това няма да е последната ми книга на Борис Акунин. Ако стилът, който срещнах в разказите му е същият и в останалите му творби – съвсем скоро ще захвана някоя следваща негова творба.

А вие чели ли сте Борис Акунин?

Още за “Гробищни истории” може да прочетете в ревютата на Бела в “Аз чета” и на Христо в “Книголандия” 🙂