„Един последен поглед“ – Джеймс Олдридж / Ревю

edin-posleden-pogled-30В „Един последен поглед“ (изд. Ентусиаст), Джеймс Олдридж ни прави свидетели на едно наглед обикновено пътуване. Но няма нищо обикновено в него, защото главните  замесени лица са великите Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. В книгата читателят ще проследи нагледно през какво минава едно приятелство – смях, разбиране, объркване, изнервяне, отричане. А когато на лице имаме толкова силни характери, които са приели собствени принципи, различаващи се от тези на другия, ситуацията може да се изостри до крайност и завършекът на историята да бъде доста неочакван.

– А, не! Не! – рекъл Скот, куцукайки след нея. – Вече сме се хванали за гърлото и връщане няма. Това е истината. Ти не се тревожи, Бо. Ърнест няма да се откаже. Ще издържи докрай. И той като мен друго не може да направи. И двамата трябва да разберем с какво се борим. Това е спор на живот и смърт. Държим да знаем как ще свърши.

Не бях чувала за тази книга, докато не се запознах с Илияна Бенова (Бени) и не се заговорихме за любими книги. „Един последен поглед“ достигна до мен по нейна препоръка от издателство Ентусиаст и определено улучи в десетката, а книгата се нареди до тези, близо до сърцето.

Кратко за сюжета: Както вече споменах, „Един последен поглед“ е книга за приятелството и изпитанията, през които то преминава. А в нея се срещаме с Кит – младеж, израстнал в Австралия, цивилизован и неопетнен. Взел важното решение да направи промяна в живота си, той още на 18 години заминава в Лондон, от където пък го пращат до Париж, за да занесе писмо до самия Ърнест Хемингуей. И от тук почва голямото приключение – пристигайки там, заварва Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей, готвещи се да отпътуват до близък френски град, за да разрешат много важен техен литературен спор. Въвлечен в бурята на емоциите Фицджералд-Хемингуей, Кит тръгва с тях, за да стане свидетел на едно от най-запомнящите се приключения в живота му.

– Сериозно, Кит. Това ще бъде наистина голяма проверка за Ърнест и мен. – Скот въртеще шапчицата между пръстите си. – Ако приятелството Хемингуей – Фицджералд устои на испитанията, на които сигурно ще се подложим един друг по време на пътуването, то ще просъществува завинаги, ей богу. Аз лично дълбоко вярвам в него. Дълбоко! Но има и един трик. То е като игра на комар, разбираш ли, и може би само търкаляме камъка на Сизиф. Може би Ърнест ще се откаже, преди още да сме изминали половината път за Фужер. Кой знае…
    – Тогава какво ще стане? – попитах аз.
Скот се облегна безгрижно на фиата, сякаш знаеше, че е спечелил вниманието и обожанието ми, и смяташе това за напълно естествено.
    – Тогава отиваме по дяволите – каза той. – Ще се превърнем в полухора-полузверове и след това ще пропилеем бавно умиращите си таланти в отвратитекни оргии от короди и алкохол. И така, Кит, ясно ти е, че каквото и да се случи, докато трае пътешествието ни, то ще окаже влияние върху живота ни по-натам.

Книгата хвърля светлина върху характерите и хората, които са били Фицджералд, Хемингуей, Зелда. Пътуването, целящо разрешаване на нищо и никакъв спор, всъщност крие много по-дълбока умисъл – може ли едно приятелство да издържи и какво би му помогнало и навредило. Джеймс Олдридж събира на едно място толкова различни герои, че в нито един момент не знаеш какво ще последва на следващата страница. Силният и категоричен Хемингуей и лекомисленият и свободен Фицджералд са взривоопасна комбинация, която води до абсурдни, забавни и тъжни моменти. Цената е едно приятелство и дали то ще оцелее под въздействието на всички бури, които двамата създават с лека ръка?

„Един последен поглед“ е от тези книги, които ще помните дълго. Тя е лека, топла и ще си дадете сметка, че описаните отношения в нея са ви до болка познати. Но въпреки това, отношенията и героите ще ви докоснат, със своята непринуденост, избухливост и въпреки всичко: несвършващ чар. Кит и Бо – със своята чистота, Скот и Ърнест – с вечните препирни и доводи, Зелда – със себе си.

Зелда знаеше, че Хемингуей я смята не само за луда, но и за много лош алкохолен фактор за Скот. Съжалих я, защото в момента изглеждаше безпомощна. Скот с усилие избягваше да се намеси в двубоя. И тогава Зелда каза нещо проникновено, което сега, след толкова години, се оказва такова печално пророчество, че си спомням за него с голямо възхищение.
   – Ние с теб, Ърнест, си приличаме много – каза спокойно тя и свали короната от главата му. – И двамата изпитваме страх – до смърт. До смърт. До смърт. Но аз ще бъда тази, която ще умре безстрашно сред пламъци, а ти – този, който ще си пръсне главата

Бих препоръчала книгата на всеки, защото всички сме преминали не през едно разрушаващо приятелство, не през едно разочарование. Там, в „Един последен поглед“, ще се почувствате като у дома. Стила на Олдридж е лек, лее се като песен, и докато се усетите – книгата вече е свършила.

А вие чели ли сте „Един последен поглед“ от Джеймс Олдридж? Какво мислите?

За книжката писаха още: Книжка с мишка.

 

One Comment

Add a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *