„The Handmaid’s Tale“ – Margaret Atwood / Ревю

Обичам книги, които обрисуват едно различно бъдеще. Далечно, а същевременно с това близко и плашещо. Книги, които могат да те шокират. Всъщност те са като вид предупреждение – в какво можем да се превърнем и какви ще са последствията, ако някои сегашни тенденции продължат устрема си. Това беше ефекта на 1984“ на Джордж Оруел, „Прекрасният Нов Свят“ на Олдъс Хъксли и може би „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес. Наред с тези прекрасни антиутопии, навсякъде в списъците за такъв жанр книги присъства още една (не толкова популярна в България) а именно “The Handmaid’s Tale” от Margaret Atwood (Маргарет Атууд). Засягаща свят, в който ролите на мъжете и жените е бил както преди (донякъде): мъжете са воиниците, а жените трябва да са си знаят „мястото“, и всичко в атмосфера и правила, породени от „ценностите“ на Стария Завет. Продължавайте да четете, става още по-интересно.

„Better never means better for everyone, he says. It always means worse, for some.“

Та, до къде бях стигнала? А да – мъжете и жените, разбиранията от Стария Завет и всеки да си знае мястото. Маргарет Атууд обрисува едно близко бъдеще в Америка (в република Gilead), в което поради екстремно нарастнало безплодие сред населението, ролите на мъже и жени са разделени. Жените вече нямат право да притежават каквото и да било, да работят, да имат пари, да четат. Още повече, те биват разделени в отделни „сектори“, в зависимост от значимостта им в обществото. А именно: съпруги, слуги и … жени за оплождане. Целта на последните е единствено да забременеят и родят здраво дете. И така от дом на дом. Пращани са в семейство, което не може да има деца, за да може мъжа (Командирът) да я забремени и съответно тя да роди здраво и недеформирано дете. Ако те изпратят в три семейства и имаш неуспех три пъти, прекрасната теократична общност те изпраща в „Колониите“, за да чистиш токсични отпадъци и малко по малко да умреш.

„After these dreams I do awake, and I know I’m really awake because there is the wreath, on the ceiling, and my curtains hanging like drowned white hair, I feel drugged. I consider this: maybe they’re drugging me. Maybe the life I think I’m living is a paranoid delusion.“

Кратко за сюжета Целия този свят ни е представен през очите на Оффред (Offred), даденото име на главната героиня. Те я една от тези жени, която изпълнява дълга на обществото – трябва да забременее и роди здраво дете. Оффред си спомня живота преди започването на режима, когато е имала семейство – мъж, дъщеря и работа. Когато е могла да бъде себе си. Сега тя не знае дали дъщеря ѝ е жива. Дали съпруга ѝ е жив и къде е.  Книгата е написана като дневник на събитията, редуващи се от спомени за миналото и жестокото настояще. Има ли изход от тази ситуация, от това подтисничество? Страха или желанието за промяна ще надделеят?

Интересен факт около имената на жените за разплод (Offred, Ofglen): имената всъщност означават Of Fred (на Фред), Of Glen (на Глен). Ако някоя жена бива сменена в семейство, то идващата на нейно място взема името ѝ.

“But this is wrong, nobody dies from lack of sex. It’s lack of love we die from. There’s nobody here I can love, all the people I could love are dead or elsewhere. Who knows where they are or what their names are now? They might as well be nowhere, as I am for them. I too am a missing person.”

Няма да навлизам в задълбочен анализ относно Стария завет, относно разкриване на повече от сюжета. А повярвайте, искам да ви разкажа, искам всичко да ви разкажа. Но не искам да отнемам изживяването ви, ако решите да подхванете тази книга. За мен е странно, че книгата не е все още издадена на българския пазар. Но хей – доста, доста книги още не са. Бих се зарадвала, ако някога се случи. 🙂

„The Handmaid’s Tale” засяга теми, за които и да отричаме, всички сме мислили. Какво би станало, ако отнемат правата на жените – да нямат глас, да нямат право да работят, четат, учат? Да нямат право на нищо. Да се очаква да са смирени, да живеят в страх да не ги „окачат“ на Стената, да нямат информация за тези, които обичат. Този вариант на бъдещето за мен е плащеш, но не е невъзможен. Повечето неща в днешния свят са тръгнали в грешна посока и за мен е още по-ужасяваща възможността от нещо такова написано да стане факт.

“Even his singing worries me. We’ve been warned not to look too happy”

Ох, толкова много исках да напиша за тази книга, толкова много. Това е първата книга, в която лепя листчета, за да отбележа цитат. Първата книга, от която части са се запаметили в главата ми. Шокираща. Ужасна. Гениална.

Книгата вече е в моята категория Любими. Съжалявам, че не съм я подхванала по-рано, но не съжалявам че я прочетох. Страхотна е и ви пожелавам да я прочетете. 🙂 Ако обичате такъв стил книги – давайте! 🙂

За „The Handmaid’s Tale“ писаха още: ShadowDance