„Момичето от влака“ – Паула Хоукинс / Ревю

momicheto_ot_vlaka_hrm_2.jpgДа си призная, не бях и чувала книгата “Момичето от влака” (изд. Ентусиаст), докато не видях трейлъра на предстоящо излизащия филм по нея. Обичам книги, които карат мозъка да заработи. Тази също не беше изключение, но нека да сме честни: определено много, много ми навяваше на две книги и това уби голяма част от удоволствието по прочитането ѝ. Отделно от това, героите според мен не бяха достатъчно развити, а можеше да стане чудесно, ако бяха.

Кратко за сюжета: Рейчъл е жена, изглеждаща точно като всички останали. Всеки ден тя хваща сутрин и вечер влака, за да отиде и да се прибере от работа. Всеки ден по два пъти минава през едни и същи места. Някои хора четат, други спят по време на пътуване. Но Рейчъл не. Тя си представя и измисля какъв ли е живота на двойката, която живее близо до мястото, където влака спира за минута-две, поради ремонт около релсите. Тя ги вижда всеки ден – млади, влюбени, прекрасни. Представя си живота им цветен и изпълнен с любов. Докато един ден не вижда от влака жената, живееща там, с друг мъж. А дни след това от медиите разбира, че тя е изчезнала. И тогава Рейчъл вижда възможност да влезе в живота на хората, които е наблюдавала. И да помогне. Но нищо не е такова, каквото изглежда. И захванала се с това, нищо няма да е същото.

Книгата е написана под формата на дневник, от гледната точка на три жени. Три коренно различни жени. В книгата главите се редуват, но хронологично не са подред, което да си призная ми беше малко объркващо. В дневника на едната геройня действието се развива в настоящето, на другата: шест месеца по-рано (или някъде там). Малко е изнервящо само да връщаш назад, за да свериш кое след кое е.

Мнението ми в едно изречение за книгата: Грабваща история, държаща те до край, но недоразвити и донякъде абсурдни герои. Както споменах малко по-нагоре, през цялото време не можах да се отърся от това, че чета нещо между „Преди да заспя“ на Стивън Уотсън и „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин. Не казвам, че има много общо, но наистина имах чувството: „Абе това май съм го чела някъде“ . И споменавайки вече героите: на моменти се чудех наистина ли има такива хора, и ако да – как по-дяволите може да има такива хора? Персонажите бяха абсурдни в мисленето си, в действията си. И в началото мислех, че само главната геройня ще има този проблем, но уви. За мен е важно, четейки една книга, да усетя нещата реални. Да си представя описаната гледка, описаните хора, логиката, деиствията им, всичко – през моята призма. Тук просто не успях, защото наистина ми е непонятно, че може да има толкова безлични и абсурдни (за хиляден път я използвам тази дума, но няма по-подходяща) хора.

Паула Хоукинг е наблегнала на женските образи в книгата. Изградила е (до някъде) по един от трите вида жени: съпругата, любовницата и една, която обединява тези две неща. Мисля, че опита на авторката да покаже как може би мисли всяка една от тях, е слабата част на книгата. Твърде нереалистично. Твърде нелогично. Относно мъжките герои в книгата – там не са отделени достатъчно думи и усилия.

Все пак книгата си има хубава страна – изненадах се от края. Ако игнорирам всички неща, които не ми харесаха в книгата, мога честно да призная, че сюжета беше интригуващ. И това е точния пример за книга, която моли да бъде екранизирана. Което и стана. Но ревю за филма – малко по нататък.

За „Момичето от влака“ писаха още: „Аз чета“ и „Книголандия“.

6 Comments

Add a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *