„Писъци“ – Horror Writers Club LAZARUS / Ревю
Какво обединява екстрасенсите, БДЖ, вампирите, призраците, индианците, НЛО-тата и Ноевия ковчег? Бихте казали нищо, но ето тук ще сбъркате. Всички тези теми се обединяват между две корици, издадени от изд. Gaiana и носещи името „Писъци“. И не, това не е един асорти роман, който е пълен с прескачане от тема в тема. Това е последния 13ти сборник от колекцията „Дракус“ и същевременно първият на „Horror Writers Club LAZARUS”, пълен с разкази, заслужаващи вашето внимание.
Никога до сега не съм писала ревю за антологии, но както се казва – всичко си има първи път. Не бях сигурна как да подходя – дали да пиша общо за сборника или за всеки разказ по отделно. Накрая сметнах, че няма да е никак честно да пиша общо, за това по-долу може да прочетете разчленяването на сборника на съдържащите го разкази. Всеки си има любими разкази от сборници, за това ето и моите най-най-най-любими: „Приказка за смъртта“ , „Полуликия“, „Мисията в Навурската планина“ и “Speculo Veritas”.
„Писъци“ започва с „Шарлатаниада“ на Димитър Цолов. Разказва за познатите ни псевдо екстрасенси, които дават по кабеларките и за това как нито едно зло не остава ненаказано. А в случая не само не е ненаказано, а и излъчено в ефир. Гот! Когато системата откаже да се бори с такива индивиди има и други начини. Тук начина е един човек, с наистина инстински възможности.
Единственото женско присъствие в сборника е на Елена Павлова с разказа ѝ „Хаджиконстантиновата къща“. И като дама сред мъже се е справила много добре. Комбинацията от традиционни български села и къщи и страшни същества е едновременно печеливша и ужасяваща. Както знаем списъка от славянски митични същества хич не е малък и авторката добре е използвала точно такива в разказа. Сега най-вероятно когато видя стара българска къща, една от първите мисли в главата ми ще е „А какво ли живее под нея?“
„Снайперистът“ на Дамян Д. Рейнов е разказ за войната. Разказ за изпращаните да воюват и убиват. Разказ за тяхната психика и ужасно бреме, носещи в себе си. За последствията, до които води една война. Разказ, които те кара да вникнеш в съзнанието на войната. И това което видиш, няма да ти хареса.
„Саможертвата на твореца“ на Делиян Маринов ни среща с ужасите в БДЖ. Да, да, всички сме пътували и можем да напишем подробен (не кратък) очерк за случващото се наистина там, но този разказ е различен. Различен е с това, което сполетява БДЖ влакове, закъсали насред нищото за три часа. Сега, понеже цял живот се возя във влаковете ни, по пет часа в посока, сам сама, тоя разказ ще ме преследва во веки веков. И ако посмеят да спрат влака някъде и да трябва да се чака дълго време – отивам и се заключвам в тоалетната. Тук мога да кажа само : Благодаря ти, Делияне 😀
„Приказка за смъртта“ на Иван Димитров е онази част от сборника, която истински ме натъжи. Той е посветен на Адриан Лазаровски. Няма да забравя деня, в който видях новината за Адриан. Въпреки, че не го познавах, съм чела и гледала негови интервюта, преводите му на творбите на Стивън Кинг и Х. Ф. Лъвкрафт са страхотни. И когато прочетох какво се е случило, вътре в мен стана празно и тъжно. Благодаря на автора за този разказ. Страхотен е!
„Призраци и богове“ на Александър Драганов ме изненада. В книгата за гоненето на духове героя не се обръща към „Иисус Спасителя, Света Дева Мария и Бог Отец“, а към старогръцки, египетски и индиански богове. Това е нещо, което не съм срещала до сега, но безкрайно ме грабна идеята. Обясненията за призраците и полтъргаистите в българските жилища бяха толкова яки, че се замислих дали не съм имала и аз някакъв призрак вкъщи като малка. Самия разказ ни показва до какво може да доведе алчността и ламтенето за повече пари. На какво си готов за тях и в цената на какво.
„Полуликия“ на Симеон Трифонов е един от фаворитите ми в сборника. Чела съм почти всичко, което има налично за сериини убиици в интернет. Харесвам книги, филми и сериали свързани с тях. За да влезеш в психологията на един такъв хахо си трябва сериозен усет. Симеон ни запознава с „Полуликия“ – сериен убиец, който убива жени по особено брутален начин. А сега е хванал поредната си такава жертва. Дали ще я спасят ли?
„Патологично обещание (и желание)“ на Слави Ганев е онзи разказ, който те заставя да мислиш за това, което искаш. След като започваш да мислиш за него започваш да се питаш: „А колко силно го искам?“, „Какво съм готов да направя, за да е мое?“ и „Струва ли си цената?“. Историята е за безнадеждно влюбения Филип, който е силно влюбен в Люба. Но не ѝ го е казвал. Люба е това, което той наистина иска. А готов ли е да плати цената, за да я има?
„От Санта, с любов“ на Иван Атанасов ме разсмя още с първите си редове. Ще си позволя да ги цитирам тук:
– Мразя Коледа, мразя подаръци, мразя сняг – промърмори зеленият елф, по-известен като Буши, докато паркираше летящата шейна в двора на къщата. – Не стига, че цяла година трябва да правим играчки за жълти стотинки, ами трябва да доставяме и подаръците вместо Дядо Коледа. Какво е извинението на Санта този път? Птичи грип? Антракс? Луда крава?
– Бил прекалено дебел, за да се провира през комини – отговори червеният елф Пепър и скочи от шейната.
– Че кой го кара да се вре в комини? – изсумтя Буши. – Живеем в ерата на модерните технологии.
Червения елф се изтупа от снега и повдигна рамене.
– Традиции, брат.
– Традиции! Излежава се пред камината с бутилка ром и новата книга на Стивън Кинг, пък ние се трепем вместо него на студа! – Буши остави юздите на уморения впряг елени и слезе от капрата, като разтриваше вцепенените си пръсти. – Давай да разтоварваме пратката, че топките ми станаха на ледени шушулки.“
Е, както забелязвате не е лесна работата на джужетата. В книгата срещаме Стивън Кинг и Стефани Майър. Интересна комбинация е, уверявам ви! 😀
„Направи си сам“ на Сибин Майналовски беше ужаса за мен в този сборник. Срещаме се със Стамат, неговото тайно местенце, неговите четири тезгяха за работа и неговите инструменти. А да, нали се сещате, че не е само това. Но останалото – в разказа.
„Мисията в Навурската планина“ от Донко Найденов беше едно чудесно приключение за мен. Много ми напомни на ‚Досиетата Х‘, което гледам в момента. Съчетанието между Армения, НЛО и Ноевия ковчег беше толкова изненадващ за мен, че не можех да спра да чета. А в един момент разказа свърши. 🙁 Бих се радвала да прочета още неща на автора. И П.П. ще направя проучване на Армения и планината.
Един съвет – ако се порежете, моля не позволявайте кръвта ви да попада върху някоя машина. Моля! Не искам да ставам свидетел по никакъв начин на описаното от Бранимир Събев в разказа си „Машината“. Ами ако машините можеха да оживяват? Не, не като ги включите в контакта. Просто да оживеят. И те да не са никак дружелюбни? Какво може да стане толкова ли? Няма да разкриваам – прочете разказаа 🙂
„Заразата“ на Иван Величков ми затвърди мнението, че за всичко е виновна религията 😀 И папите! Шегувам се, естествено. Как е дошла чумата в Европа и пуснал ли я е някой? И ако да, защо би постъпил така? Една интересна версия за отдавна минало време и събития.
„Записване на завещанието“ от Явор Цанев ни показва един стар, престар лихвар. Отвратителен човек. Целия град го мрази и всички броят времето, когато ще предаде богу дух. Но дали се раждаме такива зли същества? Такива ли ставаме в последствие или има и нещо друго? Разказа много ми напомни за „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс, но мисля, че няма пряка причина за това. Не знам защо очаквах някаква подобна развръзка. 🙂
Когато цял живот ти се случват само гадости, започваш да губиш надежда, че някой ден може нещо прекрасно да ти се случи. Това е историята на „Господин Джоунс“, написана от Коста Сивов. След като постепенно започва да трупа килограми жена му го напуска, защото вече не я привлича. При развода той губи апартамента и така трябва да заживее на ново място и да се оправя с всичко сам. В работата поне всичко е наред и един ден шефа му го вика, за да му каже страхотна новина.
„Господарят на болката“ от Валентин Попов – Вотан представя пред нас живота на Джейкъб Роулинс. Тръгнал на далеч на проверка на някаква компания и установявайки, че има още 5 часа път до локацията, решава да свърне от пътя в един добре познат бар – хем ще хапне, хем ще пиине, хем и нещо друго. Но нещото друго не е това, което си мислите. Или не точно. Все пак все още сме в сборника „Писъци“, така че … Мога само да ви кажа, че в разказа има намесени индианци и техния Господар на болката. А разказа е страхотен!
И последния, но не по важност и качество, в сборника е разказа на Александър Цонков – Lostov “Speculo Veritas”. Тук отново се срещаме с алчността, и с последствията от нея. Когато причиняваш някому нещо ужасно, в името на твоя успех и тъпчеш всичко по пътя си, все някога ще ти се върне. Тъпкано. Даже пре-тъпкано. Срещаме се с Роугън О‘Фелер, един от най-бързо развиващите се в петролната индустрия в Щатите. Той постига всичко, което иска. По един или друг начин. Ще получат ли възмездие хората, които е засегнал със своето себелюбие?
Това май е най-дългото ревю, което съм писала някога 😀 . Но няма как – трябва да се обърне внимание на всяка една от седемнайсетте творби. Сборникът събира много неща в едно – призраци, същества, убийци, обикновенни психопати, лоши и добри хора. Обобщава омраза, смях, отмъщение, любов, тъга и вяра. Има по нещо за всеки. Така че, не пропускайте този сборник. Той ще ви даде вяра в българските автори и ще осъзнаете, че в света на ужаса не са само Стивън Кинг, Х. Ф. Лъвкрафт и Клайв Баркър.
Още за “Писъци” писаха: “The Dark Corner”, “Цитаделата”, “Алесандър Цонков – Lostov”, “Донко Найденов”, “Книжен Петър”, “Anna Hells”, “Под Моста” и още и още 🙂
А вие прочетохте ли „Писъци“? Какво мислите за него?